11 февр. 2008 г., 23:30
8 мин за четене
Ходих да пазарувам в „Била”...
Съвсем нормално изречение. Напълно допустимо начало на разговор. Срещате някой познат и той ви пита какво правите и вие отговаряте : „Ами, как да съм, добре съм. Нали знаеш, като всички останали. Нормално. Връщам се от „Била”. Напазарувах някои неща.” В зависимост от това от колко време не сте се виждали, можете да си поговорите за „нещата от живота” - съученици, съвойници, състуденти, бивши колеги, за обещаното ни от синоптиците захлаждане през втората половина на февруари, за футбола и новия-стар селекционер на националния отбор, за политиците като Станишев, които обещават повишаване на доходите и на пенсиите до края на годината, за колежката, която сте заглеждали, следват задължителни блиц въпроси – отговори за семейството и т.н. и т.н.
Аз никого не срещнах. Прибрах се в къщи. Извадих покупките и ги подредих. Установих две неща. Първо. Малките хлебчета (пекат ги на място или поне така твърдят) липсваха по неведоми причини в пакетите. Казах си - "Заплес!". Второ. Най-интересното, касовата бележката от пазаруването. Смятам да класифицирам информацията на числата и да ви запозная само със съдържанието от обратната й страна. Там пише: „Вашето мнение е важно за нас!” Почувствах се горд, т.е. важен съм за някого. „То ще ни помогне да Ви предложим още по-добро обслужване.” Започнах леко да променям нюансите на тена си – все пак хората се обръщат към мен на вие с главна буква, демек, много съм важен... „Усмихнати ли бяха служителите ни на касата?” Автоматично се усмихвам. Не че съм служител. Аз съм работник. Не че служителите не са работници, но аз съм си класически работник. Е все пак като занаятчия съм собственик на средствата си за производство, които се събират в багажника на една малка западна кола втора употреба. Обуржоазен пролетариат, който е много важен за една от най-големите вериги хранителни магазини в страната. Ъглите на устните ми започват да се цепят от усмихване и гордост, колко съм важен. По-долу в касовата бележка следват две кръгчета с две лица: на усмихната жена и нацупена жена. Над усмихнатата пише „Да!”, а над намусената „Не!”. В първия момент си викам – „Правилно! Усмивката е като дългите крака, добре оформения бюст и пълния портфейл – еднакво добре ги приемат навсякъде...”. След това обаче започвам да чета надолу и чувството, че съм важен за един от гигантите на хранителния пазар започва да се изпарява. „Колко минути Ви костваше преминаването през касата? – кръгче, мин., рисунка на часовник.” Започвам да разбирам, че касиерките в „Била” са досущ като шофьорите от градския транспорт – едните гонят график, другите бройката на клиентите.
„Вашият глас има значение при определяне на възнаграждението на нашите касиери. Благодарим Ви, че отделихте от времето си, за да споделите Вашето мнение!”
И макар занаятчия, започвам да разсъждавам над човешките взаимоотношения.
В огромния магазин видях най-много двама-трима усмихнати хора. Останалите замислени, намръщени, ококорени срещу щандовете с цените. Хора, бутащи колички, връщащи продукти на единия щанд и взимащи от другия, но с по-ниска цена, блъскащи се, заобикалящи се хора, които пазаруват и почти не поглеждат около себе си. Хора. За какво са замислени? За това, че ако напазаруват четири натъпкани торби с хранителни стоки, ще оставят на касата сума близка до сто лева. Че тази храна ще им стигне пряко сили за една седмица, освен ако не затегнат коланите. А тогава могат да издържат дори две седмици. Докато на колана му свършат дупките и „Здравната” каса получи добра вест, че поредната останка от тоталитарното минало (включително моята занаятчийска милост – 72 набор) се е преселила във последния си „вечен дом” където на останките на останката от комунистическо няма да им пука нито за повишаването на данък смет, нито за престъпните интриги на Бате Бойко Борисов със здравето на хората от Суходол и софийския боклук. Нито пък, след като суходолци си плащат данъците, тогава 35-те милиона, които им обещава Бате Бойко за подобряване на инфраструктурата, израз на неговия медиен чар ли са или на неговата катаджийска наглост. Може би пък се чудят над способността на пазарната икономика да превръща четирите пълни с храна торби в минимум осем торби пълни с опаковки и битови отпадъдци. И някъде в завръзката на пазарното чудо от изобилие, търсят нето храната която ще изядат от тези четири торби.
Последното ме подсеща, че опаковката е като усмивката – тя продава. Без значение какво има вътре, важното е да се купува. Но всъщност опаковката също се продава – опаковането днес е не просто изкуство, то е печеливш бизнес. Какво да кажем за усмивката? Важното е някой да печели пари. Важното е другите да работят и при това те да се усмихват. Като в добрите антични времена на европейското робовладелство, когато Аристотел заявява, че робът е вид животно. Какво е тогава усмихващата се касиерка се питам аз. И вече измъкнал се от скоростното темпо на опашката пред касата, малко по-бързо от скоростна ски писта, се опитвам де си спомня, всъщност касиерката усмихна ли ми се или това беше болезнен спазъм на лицевите мускули. Робът има задължението да се усмихва на... Познайте на кого? На господаря си? Глупости! Робът никога не вижда господаря си. Той не го познава. Най-често дори не е чувал името му. А след осемнайсет години борба с комунизма, тоталитаризма, живковизма, зрелия социализъм, реалния социализъм, простичкия обикновен социализъм, с поезията на Вапцаров, на Христо Ботев, с филоксерата по тютюна, листните въшки, лошия дъх, тютюнопушенето, нежеланата бременност, гъбичките по краката, свръхконсумацията на плодове и зеленчуци, лекетата от черешево сладко, робът така и не разбра, че вече е роб. Честито на печелившите! Докато господарите му оглеждаха зъбите и прибираха собствените му заводи, ниви и гори, той наивно си мислеше, че участва в здравен експеримент на пастата за зъби „Блендамет” и се зъбеше като новоизбран за президент адвокат. Зъбеше се като холивудска звезда по Оскаровден и си повтаряше: „Егаси! Демокрация! Дааааа...”
Познахте ли на кого е длъжен робът да се усмихва? Точно така! Браво! Робът е длъжен да се усмихва на другите роби, за да не се почувстват те големи... глупаци. Ще ме извините за откровеността. Всъщност ако искате. Вашето мнение за Мен, не ме интересува!!! Друго се питам. Защо преди всеки парламентарни избори чрез гласуване по интернет от специално организирани пунктове не даваме на нашите политици оценката си за тях. Персонално! Без пропорции. Например: „Александър Божков е:
a. Мошеник
b. Крадец
c. Приватизатор
d. Подкупен държавен чиновник
e. Малкия принц
f. Исус Христос (на диета)
g. Божи дар”
Или друг вариант:
„Петър Стоянов е:
a. Откровен човек
b. Скромен човек
c. Честен политик
d. Неразвеждан
e. С публично известни доходи
f. Неуспял бивш президент
g. Слушал Бийтълс заедно с принц Чарлз
h. Усмихнат адвокат на Аристотел
i. Спасител на България от гражданска война
j. Бракоразводен адвокат
Ако не се сещате, и двамата ги гледах по Нова телевизия в интервюта на Васил Иванов. Чудя се с какво си мие лицето Александър Божков, че има очи да ходи по улиците. Чудя се с какво Петър Стоянов си поддържа зъбите, та не му окапаха от лъжите, които наговори, откак се усмихна за първи път по националната. Чудя се какво трябва да пише в интернет анкетата за всеки един от българските политици.
Дали са усмихнати? Излишно е – те винаги са усмихнати. Вкиснати са само тогава, когато някой събрат им каже „Стани, за да седна!”. Кражбите не свършват. Само намаляват. Но пък колелото се върти. И те пак се усмихват.
Дали са доволни? Те никога не са доволни. Или защото българите сме прекалено толерантни (това е вярно, но нашите деди са му викали робско/волско търпение), например към комунистически остатъци в гражданското общество, или защото сме нетърпеливи (например да получаваме нормални заплати, позволяващи достоен живот), или защото сме недостатъчно образовани (пак е виновен комунизмът) и затова искат да съкратят 30 процента от учителите, и двайсет от четиридесет университета, защото производителността на труда ни е ниска (сякаш тази на децата в третия свят в заводите на най-големите капиталистически концерни е по-висока), защото ние – българският народ не сме благодарни, защото не вярваме на политиците си, защото ни има, защото искаме да бъдем, защото не робуваме достатъчно, защото трябва да си правят труда да слушат вяло изразеното ни недоволство веднъж на няколко години, защото за първи път миналата година стачкувахме, и макар все още сънени от приказките за Евросъюза и Пепеляшка, за първи път стачкувахме не за редовно получаване на заплатата си, която изработваме стократно, а получаваме, колкото да сме живи и способни да продължим да работим, а стачкувахме за увеличение на заплатата си.
Дали политиците ни наистина не ни разбират? Напротив. Те чудесно разбират, че докато се усмихваме като машини като касиерките в „Била”, докато споделяме единствено парични знаци, полуфабрикатни новини, новия виц на Слави Трифонов или клюкарстваме за гостите на Венета Райкова, „гневим” се стерилно, неискрено и безразлично с Миглена Ангелова (да ме извинява, че използвам моминската(!) й фамилия), че докато събираме пари за деца в беда (но по чия вина попаднали в нея) чрез есемеси, че докато съжаляваме Максим Ставийски (такъв симпатяга и то с висок морал, направо олимпийски?) и търсим някой забутан лев (е децата имаха нужда от нови обувки, жената/мъжът от посещение при зъболекар), за да съберем недостигащите пари за операция на неговата жертва (тази, която оцеля, а той се отърва, за сега, с осемдесет хиляди и две години и половина условна присъда), че докато живеем като роби, на различните социални равнища, те -нашите политици ще могат спокойно да продължат да се ползват от облагите на надзирателите на роби и да се радват на луксовете, които техните и наши господари споделят с тях. Така че, разберете ги и вие. Стачките от миналата година преляха чашата. Та те са само надзиратели. Те са тези, които знаят името на господаря ни. Те са тези, които се срещат с него вместо нас. Те са тези, които трябва да превиват гръбнак пред него, вместо нас, заради нас, в наше име. Разберете ги. Те имат нужда. Гласувайте за тях.
Демокрацията е умряла работа!
Съвсем нормално изречение. Нещо повече - напълно допустимо начало на един нов разговор.