1. Първи стъпки в  неизвестното

- Извинете.

Две светлосини очи се взряха в мен студено. Жената на информационното гише на летището на Виена не изглеждаше много щастлива. Пренебрегнах това, което ми каза, защото така или иначе не я разбрах.

- Знаете ли… подех аз четейки от разговорника на немски.- къде е отакрингер щрасе?

Може би  не беше лоша идея да понауча езика, преди да дойда. Знаех само няколко фрази, но веднага, щом си намерех квартира може би щях да запиша и курс. Ако знам поне малко езика това би улеснило търсенето ми.

 Жената посочи на някъде зад мен и започна да обяснява директно на английски кой влак трябва да хвана .

Не бях сигурна дали разбрах всичко, но хванах куфара си под ръка и го затътрих накъдето ми казаха.

Пътуването с влакът от летището до града беше кратко и всъщност много приятно, но изобщо не обърнах внимание. Исках само да се добера до този мотел, където мислех да остана, докато не успея да си намеря квартира.

Първите ми няколко дена минаха в писане на имейли и огледи.  В мотела се запознах с няколко човека които ме посъветваха къде да търся квартири.  В края на краищата успях да намеря евтина квартира близо до една от спирките на метрото. Апартаментът беше стар, но имаше най- необходимото. Щях да живея там заедно с още 2 жени. Едната, която ми показа апартаментът изглеждаше много мила, но каза, че през повечето време отсъства. Другата ми съквартирантка също била нова и още не се била нанесла.

Честно казано много се радвах, че ще имам самостоятелна стая и че няма да харча повече пари за мотел. Можех да живея в тази квартира 3 месеца без притеснения. Проблемът беше, че трябваше да платя два наема накуп, което  ме остави почти без пари.

Връщайки се от огледа към мотела си мислех само за това каква работа мога да си намеря без език и то временна. 

Съобщих гордо на рецепцията, че утре се изнасям и реших да споделя проблема с работата с познатите си там. За моя изненада веднага получих предложение от единия от тях за сервитьорка в нощен клуб с много добро заплащане. Когато обаче ми предложи и самостоятелна квартира, ако клиентите ми са доволни от услугата разбрах, че не съм попаднала където трябва.  Постарах се да не спирам да се усмихвам и да си събирам багажа колкото може по- бързо отклонявайки любезно предложенията му под различни предлози.

Накрая успях да го накарам да ме остави намира и се постарах добре да заключа вратата след него. Трябваше да оживея още една нощ тук, после нямаше значение. Какво ли правеше брат ми сега?

…

Разбира се въобще не можах да заспя. Още в 6 00 бях с куфара пред кафемашината на първия етаж. Беше твърде рано и нищо не работеше. Хванах трамвай и след  20 мин бях пред квартирата. Въпреки това исках да изчакам някакво нормално време, в което да се нанеса. Намерих малка градинка пред една квартална катедрала и реших да сена за да си изпия кафето.

Раменете и вратът ми бяха схванати от напрежение и недоспиване. Загледах се в лентите скоч, с които бе облепен куфарът ми. Беше пластмасов и го бяха счупили по летищата та ми се наложи да го „закърпя“. Беше за изхвърляне. Предполагах, че няма да направя най- доброто първо впечатление с него, но пък съденето на хората по външният вид е напълно повърхностно. Все някак щях да се разбера с новите съквартирантки. Тази, която ми показа квартирата щеше да отсъства 2 месеца поне,  така че оставахме аз и другата.

В 08 00 реших, че вече мога да се нанеса. Имах и ключ, така че нямаше да будя никого.

Приготвих го в ръка и се затътрих към входа. Кооперацията беше стара и много типична за Виена. Честно казано ми се виждаше много красива и поддържана. Кварталът реално беше краен, но сградите изглеждаха като тези в центъра. Разлика почти нямаше.

За моя изненада входа беше барикадиран...с лилави куфари. Четири големи куфара седяха пред високата двукрила дървена врата. Някъде отвътре долетя женски глас, за моя изненада говореше на български.

-Добре, разбрах татко! Престани да ми викаш! Не, ти викаш! Напротив, ти! Майната ти! Ще се оправя и без парите ти! Намерих си квартира, ще си намеря и друго семейство ако трябва! Никой не е толкова безполезен, колкото ме изкарваш! Ще говорим друг път, сега трябва да се нанеса. Какво? Не, не ми трябва той, не го пращай! Казах, че ще се оправя сама! Чао!

Осмелих се да надникна във входа.  Покрай главата ми прелетя нещо.

-  Боже! възкликна непознатата.- Добре ли си? Не те видях.

Оказа се, че нещото е било телефонът й.  Тя беше барикадирана зад куфарите, за това реших да го вдигна вместо нея:

-Мисля, че не е счупен.

-Все тая. Ти как си?

- Нищо ми няма на мен. Само трябва да вляза някакси тук.

- Чакай малко…говоря на български и ти ме разбираш. Ти си българка!

Ярко розовите й устни се разтеглиха в широка усмивка. Беше доста слаба и по- висока от мен. Изрусената й коса се спускаше гладко до кръста. Можеше да е и с по- къси панталонки и на по- висок ток, но тогава трябваше със сигурност да работи за онзи от мотела.

- Казвам се Катя. Сега се нанасям тук в апартамент 10. – тя ми подаде ръката си.

Това бяха най- дългите червени нокти, които бях виждала…и щях да ги виждам често.

- И аз се нанасям днес там. Мисля, че сме съквартирантки.

- Стига бе ! Супер! тя се опита да ме прегърне, но куфарите пред нея й пречеха. За малко щеше да падне.- Много се радвам. Съжалявам за сцената преди малко. Имам…семейни проблеми. Къде ти е багажът?

Тук. – посочих куфара си.- но ти имаш  повече очевидно. Ще ти помогна.

- Благодаря ти. Тъкмо се чудех как ще кача всичко това. Шофьорът ме заряза пред входа. Бас ловя, че баща ми седи зад това.

        Реших да не почвам веднага с въпросите, защото ми се струваше, че така или иначе ще разбера всичко, дори и да не исках. Добре беше, че бях с някого, с когото говорехме един език…но това не значеше задължително, че щяхме да се разбираме. Реших да не го мисля. Сама си казах, че да се съди по външността е глупаво. Можеше и да се понесем някак?

- Да му се не види! - кресна Катя, докато  влачеше два от куфарите към асансьора.- Счупи ми се нокътя!

Въздъхнах и закарах остатъка от багажа по- близо до асансьора.