Подритвам оръфана арфа. Закърпени струни примлясват, преяли от чувственост и задрямват в безпаметния сън на блажнството. Церя духове с бездуховна принизеност. Тълпите се увеличават при мисълта за запоя с топящата се виталност на съвестта ми. После ще преброя листата на обрулените смоковници и ще ги накажа да раждат човеци. Нека им!

Раните им няма да превъзмогнат нуждата от съвкупление. Ще им пратя весталки, за да измият обладаните им нозе. Да ги оковат, за да не пожелаят небесата - те са за чистите духом. Ще им подхвърля познание, за да запълва съзнателните им стремежи към самоунищожение. Ще впръсна в ноздрите им нюх към непонятното. Ще ги въвлека в спор със собствените им стремления. Ще ги накарам да воюват. Ще им помогна да се срамуват от собствените си мисли. Ще ги подтиквам да търсят. И да не откриват образите си в отраженията на сълзите...

Децата ще пожаля. Временно. Ще им обещая безсмъртие. Временно. И домове ще им построя, за да приютят временните си тела. После ще пирувам с несъстоялите се очаквания и ще ги врека в тайнството на съзиданието. За да ме помнят... И благославят, когато са уязвими.

11.02.08.

Пловдив