2.

Людмила

Непознатият стоеше в ъгъла на залата и държеше чаша червено вино с ръка. Цветът тъмнееше, напомни ѝ на банки с венозна кръв. Стотици такива банки висяха някога в болниците, където ходеше да помага.

Людмила премигна и осъзна, че не е чула и дума от това, което ѝ говореше духовният министър.

- Извинете – промълви тя, – бихте ли повторили?

- Питах ви дали ще желаете да присъствате на откриването на новия детски духовен център в „Света Богородица“ другата седмица – каза министър Алев. Беше висок мъж, към четиридесетте. Косата и грижливо оформената му брада бяха черни, дълбоки бръчки прорязваха челото и бузите му, но тънките му устни бяха решително стиснати, а тъмните му очи се впиваха остро в нейните.

Людмила потръпна. Изпитваше неясен страх от този мъж. Всъщност изпитваше страх от всички в тази зала, от момента, в който бе дошла. Духовници, Наблюдатели, ръководители на пречистващи програми – всички се бяха събрали накуп, за да слушат речта ѝ за „най-добре отразяващата идеите на обществото книга на последните две десетилетия“. Виното и шампанското се лееха като река – а по принцип бяха нелегални – имаше деликатесни сирена, чиито имена дори не бе чувала. Придружавана от редакторката и първата си издателка, които ѝ бяха верни спътници при всяка обществена изява, тя издекламира наизустената си реч. Хората се скупчиха около нея и започнаха да ѝ задават въпрос след въпрос. На Людмила ѝ беше студено, въпреки силното отопление в залата. Бе се опитала да хапне парче синьо сирене и да отпие глътка вино – веднага започна да ѝ се повдига. Отговаряше на всички въпроси машинално и се усмихваше любезно на заобикалящите я. Приемаше със заучена благодарност похвалите, подаръците и цветята, с които я отрупваха. Погледът ѝ непрекъснато се стрелкаше към дървения часовник на отсрещната стена. Краят на събирането бе планиран за десет часа.

В девет и половина се появи странникът.

Не бе видяла кога е влязъл, но стоеше там. Висок, със светлоруса коса и нежни черти на лицето. Пясъчно жълт костюм. Чаша вино в ръката и поглед, отправен към нея.

Людмила използва паузата в програмата в десет без двайсет, за да тръгне към него. Докато лицето му израстваше и полупрозрачната кожа заблестяваше пред очите ѝ, внезапно усети как коленете ѝ омекват. Този път не от страх. От вълнение. Такова, каквото не бе изпитвала дори в началото на връзката ѝ с Коста. Сякаш невидима ръка галеше кожата ѝ с гълъбово перо и едва чут глас шепнеше в ухото ѝ думи на обич.

- Здравейте! – изпревари поздрава ѝ той. Гласът му бе мек и плавен като ромон на река. – Отдавна исках да се запозная с вас. Казвам се Асарих.

Тя стисна протегнатата ръка. Топлината на плътта му проникна в нейната и главата ѝ се замая. С мъка отдели дланта си от неговата.

- Здравейте, аз съм Людмила. Но... ъъъ… вие знаете това, разбира се.

- Разбира се – той се усмихна. – Вижте, аз не съм от Духовното министерство. Влязох така да се каже, без покана. Ще изпия виното си и ще ви чакам отвън на паркинга, до колата си. Ще дойдете ли с мен да поговорим, когато събирането приключи?

- Аз...естествено, защо не.

И така се озова в колата на непознатия – как се казваше, Асарих? „Що за име? Скандинавско ли е, какво е?“ Навън, нощната тишина сковаваше София. Минаваше десет и половина и улиците и тротоарите пустееха. Всеки минувач, видян навън след десет - официалния вечерен час -  биваше задържан от полицията и подлаган на безкрайни разпити. Разминаваше се с лека или тежка глоба, в зависимост от случая. Натрупаше ли пет подобни провинения, биваше отстраняван от трудовия пазар и лишен от базисен доход. С две думи, изхвърляха го в Затворения квартал. Да умира бавно. 

Това бе най-големият страх на Людмила – да не се озове в Затворения квартал. Колкото и да бе унизително, без работа се живееше. Колкото и да бе самотно, и без семейство се живееше. Но без базисни и без дом не можеше изобщо да се живее.

Това бе причината сега да се върти на седалката и да се взира през прозореца в разпръснатия от уличните светлини мрак.

- Имате кола – каза накрая – и очевидно, оторизация да шофирате късно. Ако не сте от Духовното министерство, какъв сте тогава? Военен?

- Спокойно! – Изящната му длан завъртя плавно волана на един завой. – Никой не вижда колата ми. Няма да ни спрат.

Людмила забеляза, че кожата му е започнала да искри още по-силно. Целият автомобил бе облян в меко, златисто сияние. „Какво става тук? Това истина ли е? Да не би да сънувам?“

Ако беше сън, не искаше той да свършва – такова удоволствие изпитваше от присъствието на непознатия. Асарих премина през централния булевард, покрай тротоарите, където се редяха тесните, прозрачни куполи на свещниците, а видеотаблата се извисяваха над тях като великански черни цветя. Влезе в квартал „Света Богородица“, сви вдясно в една улица, после вляво по друга и накрая спря пред четириетажния блок на Людмила.

Той изключи двигателя, но не направи движение да излезе от колата. Наблюдаваше я с лека, малко тъжна усмивка. „Ще ме целуне ли?“, запита се тя замаяна. „Какво ли е да те целува мъж, който свети?“

- Друг ще те целува, Людмила, няма да съм аз – той докосна нежно рамото ѝ. Топлината отново се разля по кръвта ѝ, накара я да се отпусне назад с тиха въздишка. „Боже мой, дори чете мислите ми! Каква чудна вечер!“ – Ще намериш любовта, обещавам ти. Ще намериш сигурността, която търсиш в живота си.

- Кой си ти? – тя не откъсваше поглед от прекрасното лице.

- Асарих, нали ти казах.

- Да, но...кой...к-какъв...?

- Дойдох, за да ти кажа нещо важно. Човекът, с когото говореше на събирането. Духовният министър, Марий Алев. Той не е добър човек.

Людмила се засмя тихо и сложи ръка върху пръстите, които галеха рамото ѝ.

- Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? Ще ти бъде приятно, обещавам.

- Ако бях човек, да, сигурен съм, че щеше да ми е много приятно. Ти си красива жена.

- О! Значи не си човек, така ли? – Изведнъж усети, че ѝ става забавно. Този номер – светлината на кожата, сиянието в колата – явно го бе постигнал с някакви съвременни, непознати за нея козметични средства. Или подкожни импланти. Кой знае. Да не ѝ беше някакъв върл фен?

„Добре, вълшебнико! Ще играя играта ти!“

- Не, не съм човек, скъпа моя. Имитирам човешка форма и използвам повечето функции на човешкото тяло, но със секса едва ли ще се справя. Твърде много фактори играят роля там, повечето от които са ми напълно чужди. Така че не разчитай на мен.

Тя се засмя.                                                                        

- Интересно.

- Споменах ли нещо за Марий Алев? – каза той. Дланта му се отдръпна от рамото ѝ. Асарих се облегна назад на седалката си и скръсти ръце. Людмила изпита силно разочарование. Раменете ѝ се свиха.

- За Марий Алев ли? – тя се изкашля. – Ами... каза ми, че не е добър човек. Не разбирам обаче това твое твърдение какво общо има с мен. Аз не съм много близка с духовния министър, а и да бях, не бих коментирала характера му с непознат.

- Страх те е, че те проверявам ли? Добре, няма да те карам да изразяваш позиция, разбирам, че няма да го направиш от съображения за сигурност. Ще можеш обаче да ме изслушаш, нали?

- Да – тя отметна един кичур коса, измъкнал се от грижливо оформения ѝ кок. Не можеше да разбере какви са целите на човека срещу нея, но дори и без да я докосва, самото му присъствие продължаваше да я кара да тръпне, сякаш я заливаха лъчите на жарко юлско слънце. Нямаше намерение да мръдне от колата, докато той сам не я изгонеше.

- Марий Алев е първият човек, прочел книгата ти „Царят в кутия“. След редакторите и издателите, естествено. В тази книга има заложено силно послание, Людмила. Министърът го е приел и то го е преобразило.

- Да, виждам, страшно е възхитен от романа. Понеже не схваща истинското му значение, естествено. Както и никой друг...

- Истинското му значение не го схващаш дори самата ти. Всеки творец, както знаеш, създава едно произведение на изкуството с болка. Тази стаена болка се трансформира в разнообразни емоции, които се вплитат и се изразяват в произведението. Ако болката те прави гневен, в творбата ти ще се усеща агресия. Ако те прави безразличен, там ще вирее пустота.  Ако те прави страхлив, ще се усеща чувство за малоценност. Но това е само на повърхността. Защото винаги – винаги – творците предлагат и изходен път. Под повърхностния, видимия слой на едно произведение се таи обратната му страна – мирът и спокойствието, вярата в себе си, способността за контрол, смелостта и непоколебимостта. Когато се появи достатъчно чувствителна публика, тя възприема не само повърхността, но и скритото, положителното послание. И го впряга в ралото на собственото си развитие.

- Колко хубаво говориш – промълви Людмила. – Съвсем като критика Башев.

- Марий Алев е схванал идеята за пустотата и празнотата на живота в книгата ти, но не само нея. Той е проумял и изходния път. Това му е дало огромна сила. В момента, благодарение на твоята книга, Алев има способността да влияе на умовете на хората. Контролира и променя мислите им. Може да подчини всички българи, Людмила, до един – мъжът въздъхна. – Точно това, което винаги си искала и самата ти. Нали? Да контролираш хората, а с тях – и живота си.

- Чакай... говориш метафорично, нали? Това не е сериозно?

- Алев вече е започнал да прилага силата си – каза Асарих. – Ти не усети ли днес, в залата, как всички отговаряха на командите му, като роботи? Не ти ли се стори това неестествено?

- Да... всъщност, като се замисля, така беше. Но го отдадох на положението му в йерархията.

- Алев планира скоро да повлияе на министрите, за да внесат нов закон за одобрение в парламента. Той ще се нарича „Закон за духовна чистота“ и ще разделя жителите на страната на „духовно чисти“ и „нечисти“. Нечистите ще подлежат на унищожение или в най-добрия случай – доживотен затвор. Всички Затворени квартали в страната ще бъдат разрушени, а жителите им – изтребени. Сред Законните също ще бъде проведена чистка и голям процент от тях също ще бъдат ликвидирани. Ако този геноцид не бъде спрян навреме, ще се разпростре и в останалите европейски държави. Социалните послания, за съжаление, прелитат хиляди километри – Асарих въздъхна – и винаги успяват да намерят подходящи приемници.

Людмила се вцепени. Като на лента, пред очите ѝ премина целият ѝ живот – работата в болниците като малко момиче, веднага след апокалиптичните разрушения. Висенето в студените бараки, които наричаха училища, и пак работа след училище, готвене в столовата, миене, търкане, подреждане и опити да се учат уроци, и безсъние, и плач, плач по цели нощи. Постепенно градовете се изградиха, но жилищата не бяха достатъчно. Бе необходимо хората да се разпределят по двама, трима, четирима дори в тесни кутийки от по четиридесет, петдесет квадратни метра. Обществото бе в пълен крах. Престъпността се бе вдигнала до такова ниво, че трябваше нещо драстично, нещо крайно, което да я спре, но не репресия, а метод, който да повдигне духа на обезверените хора. Напълно логично, християнските деноминации използваха обединението, което бяха създали преди земетресенията и създадоха Световната Духовна партия. Тя пое контрола над всяка християнска страна.

Людмила успя да се впише в новото общество. Трудно, но успя. Тайните ѝ прегрешения, лицемерието ѝ – за тях никой не знаеше. Ето, написа цяла книга, с която охулваше съвременната система, но я разбраха криво – решиха, че илюстрира празнотата на живота в миналото – и я затрупаха с награди и слава. Пренебрежението и вътрешният ѝ присмех към съвременния живот си останаха само за нея. Скрити дълбоко в сърцето ѝ.

Но ако това, което този човек ѝ казваше, бе вярно, властите щяха да открият тайната ѝ! И тя нямаше да бъде от „духовно чистите“! Какво означаваше това? Че ще я осъдят на смърт?

- Да, за съжаление – Асарих кимна. – Точно това ще е съдбата ти, Людмила. Освен ако ти самата не я промениш.

- Но ти... ако това е вярно, ти... как така... откъде го знаеш? – прошепна тя.

- Знам го, защото Той ми каза.

- Кой?

- Бог.

- Бог ли? Ооо... – тя се изкашля. Взря се в непознатия отново. Светлината, която излъчваше кожата му, се бе променила. Станала бе остра и хладна като блясъка на стоманено острие. 

- Да – потвърди Асарих. – Той.

- Чакай... щом говориш с Бог, ти какъв си тогава... пророк ли?

- Ангел съм – отвърна Асарих. – Не ми ли личи, скъпа моя? Нарочно съм оставил сиянието, за ефект.

- Шегуваш ли се с мен?

- Напълно сериозен съм.

- Чакай, ама… ама…Наистина ли има ангели? – възкликна Людмила.

-- Разбира се, че има.

- И Бог има, така ли?

- Разбира се. Той е основата на същността ви.

Людмила се поколеба.

- Хм. Аз пък никак не съм сигурна. Всичко това – тя вдигна ръка и описа кръг, обхващащ света около нея, - е толкова измислено и изкуствено. Тригодишно дете да си, няма да му се хванеш.

- Естествено, че „всичко това“ е измислено и изкуствено - каза Асарих. – Бог обаче не е. Нека да кажа в Негова защита, че Той няма нищо общо със сегашното ви общество.

- Така ли? А кой тогава има общо?

- Един обитател на Черния праг, с когото по-добре да нямаш никаква работа.

-- Аааа… дяволът? – ахна Людмила. Искаше ѝ се да започне да разпитва Асарих какъв е този Черен праг и какво точно представлява Сатаната в действителност, но реши, че е прекалено уморена за толкова философия. Скръсти ръце. Беше ѝ станало студено, макар че светлината на Асарих, освен че правеше интериора видим, топлеше по-добре и от най-мощния радиатор. – Е, ами добре… и какво тогава иска... хм, Бог...от мен?

- Иска да се върнеш към книгата си. Да помислиш върху нея. Да разбереш коя е емоцията, която те е довела до написването ѝ, и кое е обратното, „спасителното“ чувство. Дълбокият смисъл, изходният път, уловен от Алев, трябва да бъде уловен и от теб. При Алев той е подготвил съзнанието му за енергията на Луцифер. При теб ще те подготви за енергията на Бог. Ще получиш огромна, свръхчовешка сила от Него и тя ще ти помогне да неутрализираш Алев.

- Леле! Какъв страхотен сюжет за роман!

- Животът е роман – Асарих сложи ръка на рамото ѝ. – Но това няма нужда да ти го казвам, нали, скъпа? Знаеш го и сама.

Людмила се взря в синевината на погледа му, която отразяваше собственото ѝ бледо лице. Сякаш бе застанала на брега на езеро и надвесена над водите му, се чудеше дали да скочи. Погледът ѝ слезе към устните му – чувствени, прасковено-розови. По повърхността им трептяха миниатюрни златни точици, като че ли бе сложил гланц от светулки. Тя си представи как тези устни се приближават до нейните, докосват ги, мекотата им се слива с мекотата на нейните и светлината, която излъчват, се влива в кожата ѝ, а после в кръвта ѝ. И цялото ѝ тяло се превръща в светлина.

- Сигурен ли си, че не искаш да ме целунеш? – прошепна тя. – Можеш поне да опиташ. Такава нужда имам от целувка. Бог би трябвало да знае това, нали?

Асарих се засмя.

- Забавна си, Людмила. Познавам един човек, с когото добре ще си паснете.

- Моля те, опитай се – не се отказа тя. – Само веднъж.

Без да обръща повече внимание на думите ѝ, той каза:

- Време е да се прибираш. Когато се качиш у вас, провери в електронния си бележник. В графа „спешни“ съм въвел адрес, дата и час за една среща. Отиди на тази среща. Там ще намериш каквото търсиш.

- Имаш предвид, ти ще бъдеш там?

- Не – усмихна се той, – други двама души.

Людмила излезе на улицата. Автомобилът потрепера и само за секудни се разпадна на златен прах пред очите ѝ.

3.

Боян

Когато отвори очи, го заслепи остра луминесцентна светлина. Беше замаян, усещаше смъдене в дясната си ръка. Обърна глава и видя абоката, залепен с бежов лейкопласт на сгъвката под лакътя му.

„Свършено е!“, помисли. „Разкрит съм.“

- „Метропол“, пет милиграма, три пъти – чу остър мъжки глас. Едра фигура в зелени дрехи се извисяваше над него. Друга, по-малка, бе приклекнала до леглото. И тя бе в зелено. Дълга черна коса се спускаше под раменете, чертите бяха скрити под маска.  – И оводняване. Нищо друго, докато не излязат изследванията. „Метропол“-ът бавно, нали знаете, Димитрова.

- Да, доктор Кадиев – отвърна малката фигура. Гласът бе мек, почти момичешки. Високата фигура се обърна и изчезна. Влезе сестра, която буташе количка с лекарства.

Боян затвори очи. Дълбока въздишка се откъсна от гърдите му. През последната година се бе страхувал ужасно от този момент, но сега усети, че облекчението надминава страха му. „Нека ме излекуват, пък да ме изхвърлят после в Затворения квартал. И в затвора да отида, не ме интересува. Не мога повече да издържам това!“

Въпросът бе – щяха ли да го излекуват? Или отлъчването му от Църквата щеше да означава моментално спиране на здравните му осигуровки и прекратяване на всякакво евентуално лечение?

Лъхна го аромат на цветя. Боян отвори очи и видя, че младата лекарка се е привела към него. Тя вкара спринцовка в абоката и Боян усети хладина, докато лекарството постепенно се вливаше в кръвта му. Когато изпразни спринцовката, лекарката се изправи и го загледа с изпитателни, тъмни очи над маската.

Боян искаше да я попита какво е положението, но се чувстваше толкова отпаднал, че не можеше нито да помръдне, нито да проговори. Сърцето му биеше хаотично - същите луди удари, които бяха предизвикали припадъка му на улицата. През последната година почти непрекъснато имаше сърцебиене. Обикновено го получаваше в дните преди да го избият обривите. Пиеше успокоителни. Понякога помагаха, друг път не. Също както антихистаминовите лекарства. И те не винаги бяха ефективни срещу обривите. А болките в ставите се облекчаваха само с кортикостероиди. 

За една година отслабна с повече от двайсет килограма. Изгуби половината от косата си и се принуди да се подстриже съвсем късо. Когато колеги го питаха, обясняваше, че спазва специална диета и от нея е получил косопад. Но предпочита хубаво тяло пред гъста коса. Те се смееха.

Лекарката протегна ръка и пипна челото му. Щом усети докосването, в съзнанието му се върна спомена за онази другата, малка бяла ръка, която го галеше преди две години. Тежките руси кичури, които падаха край миловидното лице и се завиваха по гръдния му кош. Приглушената, червеникава светлина от полилея с форма на сърце, звукът на старата песен на Мерилин Менсън от фоайето „I wonna live…I wonna love…but it’s a hard, long way out of hell…’ и мирисът на тютюн и ванилия.

Ако знаеше какво ще се случи, дали пак щеше да отиде на това място? Дали пак щеше да гази сред неразчистените снежни преспи към полуразрушената кооперация зад ледената пързалка? И пак да се разтапя в сладка безпаметност в прегръдките на младото момиче с русата коса, дрезгавия от цигарите глас и силния, пресипнал смях?

„Никога! О, Боже, само ако знаех... нямаше и на километри да припаря!“

- Как се чувствате? – попита младата лекарка. – Вие ли ви се свят?

- Да – отвърна той дрезгаво, с надебелял език. – Но съм... малко по-добре вече.

„Опитай се да се измъкнеш. Може би още не е късно. Може би може да им кажеш, че нищо ти няма и да си тръгнеш.“

- Имали ли сте подобни припадъци преди?

- Не, не. За първи път ми е. Знаете ли, напоследък се преуморявам, имам и стрес на работата. Може и затова да е.

- Ще се свържем с личния ви лекар, за да ни изпрати амбулаторните ви данни. Какви бяха резултатите от последния ви профилактичен преглед?

Последният профилактичен преглед на Боян беше преди една година. Тогава той подмени изследванията. Вече добре знаеше, че нещо не е наред с него и макар че беше пълен лаик в медицината, можеше горе-долу да се досети на какво се дължат нововъзникналите физически проблеми. Добре че бе новият му приятел, хакерът Васил Борев, с когото лично се запозна в бордея на улица „Железарска“. Приятно момче, осемнайсетгодишно, с прокъсани дрехи и постоянно висяща от устата цигара. Прекарваше дните си в задната стаичка на бордея, пред огромен старомоден монитор, заобиколен от цигари, евтина бира и чипс. Да се чудиш как не бе станал сто килограма при този начин на живот. Всъщност дрехите висяха от него като на закачалка.

Васил влизаше във всякакви забранени сайтове и извличаше тонове полезна информация. Можеше да проследи действията на полицията във всеки един момент от деня и всяка точка на страната. Можеше да проникне във всеки Портал и да изтегли лични данни от досието на собственика, да изпразва кредитни карти, да разпространява реклами на бордея и бара, за който работеше, и да предлага допълнителни незаконни услуги, по желание. Полицията го търсеше под дърво и камък, но „Шъ ме докопат, друг път!“, хилеше се Васил, а цигарата се клатеше между пожълтелите му зъби и ръсеше никотинов прашец на пода. Когато Боян отвори нотната тетрадка и изсвири началото на симфонията си на старото, раздрънкано пиано в приемната на бордея, Васил се разплака. Никой досега не се бе разплаквал на негово произведение. Така станаха приятели.

Васил беше този, който преди година подмени резултатите от кръвните му изследвания с тези на случайно подбран, напълно здрав пациент на доктор Атанасов. Васил също така го снабдяваше незаконно със седативи и противовъзпалителни. Не го питаше нищо – „Мой човек си, квото кажеш, шъ го направя“, говореше му, но липсата на всякаква изненада у него караше Боян да се пита дали не му се налага често да върши подобни услуги за клиенти на бордея. Понякога му се искаше да му зададе въпроса колко често той и платените момичета си правят профилактични изследвания, но не го правеше. В крайна сметка, изборът да се навре в долнопробното място през онази далечна вечер бе изцяло негов.

- Вижте, не съм имал сериозни проблеми – избърбори Боян. Пулсът му отново се ускоряваше. – Понякога имам хранителни алергии... лекарят ми ще ви каже, ако се поинтересувате.

- Ще ви вземем кръв за подробни изследвания – каза лекарката. – Ще ви направим ехокардиография и скенер на главата. Да разберем каква е причината за състоянието ви. Сега ще ви сложа още една доза „Метропол“. Той е за тахикардията. Сърцето ви биеше с над сто и осемдесет удара в минута, когато ви докараха. Знаете, че това може да ви докара инфаркт, нали?

- Слушайте, не мисля, че... защо не говорите с личния ми лекар? Той ще ви каже, че няма причина за безпокойство.

- Той е тук и всъщност, противно на думите ти, е силно обезпокоен. – Боян се сепна и надигна глава. В болничната стая внезапно бе влязъл трети човек. Човекът мина покрай сестрата и застана до лекарката. – Здравейте, доктор... – новодошлият погледна табелката върху ризата ѝ –доктор Димитрова. Аз съм Марин Атанасов, личният лекар на пациента.

- О! Здравейте, докторе! – Изненадана, младата жена отстъпи леко встрани. – От болницата ли ви се обадиха? Обикновено нямаме практика да викаме личните лекари, проверяваме данните на пациента в мрежата.

- Не получих обаждане от болницата, а от самия Боян. Звънна ми, когато му прилоша навън, и когато пристигнах на мястото, очевидци ми казаха, че е закаран по спешност в Първа градска. Дойдох да видя как е. Тревожа се, че в момента изпробваме „Албесрин“ [1] и може би дава нежелани реакции.

- От какъв вид алергии страда? – попита лекарката.

- Има непоносимост към пшеничен и млечен протеин, в доста изразена форма – обриви, задушаване, ускорен сърдечен ритъм. Досега терапията вървеше успешно, но е възможно „Албесрин“-ът да не му се отразява добре. Ще възразите ли да ни оставите за малко насаме, за да го поразпитам за състоянието му? После може да извикате и наблюдаващия лекар, за да поговорим.

- Само да сложа втората доза „Метропол“ – каза лекарката. 

След като двете жени излязоха, мъжът пристъпи напред и седна на края на леглото. Боян го гледаше безмълвно. Човекът беше доктор Атанасов толкова, колкото той беше Алонсо Карас[2]. Доктор Атанасов беше нисък, трътлест и плешив. Този мъж беше висок, широкоплещест, със стройна, мускулеста фигура. Доктор Атанасов беше черен като арабин, този мъж беше бял и рус като скандинавец. Носеше бежов панталон и синя ленена риза, разкопчана на врата. Очите му бяха сини като ризата и дълбоки като океана, над който веднъж бе прелетял с реактивния „Боинг“ 850, за да отиде на една музикална конференция в Ню Йорк. Единственият – и вероятно последен път, в който бе излизал от България.

Мъжът протегна ръка и я сложи върху неговата. Замайваща, успокояваща топлина се разля по вените му. Човекът се усмихна – приятелски, макар и с лека строгост.

- Имаме пет минути, преди доктор Димитрова да дойде да ти сложи последната доза „Метропол“– каза човекът.  – Искам да не си губим времето с празни приказки, Бояне.

- Как... как ви пуснаха тук? – измънка Боян. – Има охранителни компютърни системи, не можете да се представите за друг. Не… не е възможно.

-- За всички останали, освен за теб, в момента изглеждам като доктор Атанасов – каза човекът. – Охранителната камера ме разпозна, отпечатъците от пръстите ми също съвпаднаха с тези на личния ти лекар. Не се тревожи. А камерата в тази стая в момента записва само теб – лежиш в леглото, не мърдаш и не говориш. Никой няма да чуе разговора ни.

-- Какво? Какво?

- Звучи шантаво, да. Но за мен е напълно възможно. Аз уча тези фокуси още първия семестър в Училището за Контрол.

- Момент... за какво говориш? Кой... кой всъщност си ти?

- Ще ти обясня после. Сега нямаме време. Трябва да говорим по същество – човекът отдръпна ръката си от неговата и я опря върху чаршафите.  – Ти умираш, Бояне.

Боян потръпна, ледена вълна се разля по тялото му. Едно беше да подозира смътно това и да се самозалъгва, друго беше някой да му го каже открито в лицето. Какъв беше този човек? Лекар ли? И откъде го познаваше? И как така можеше да променя физическия си облик и отпечатъците от пръстите? И да заличава образи от камерите от разстояние?

„А човек ли е изобщо? Или е нещо друго? Да не е като онези, които са измъкнали Лот от загиващите Содом и Гомор; онези, които са пресрещнали Яков по пътя му към Харан; онези, които са прислужвали на Исус Христос след битката му със Сатаната и онези, които първи са Го видели да възкръсва от мъртвите?“

„Защото ще заповяда на ангелите Си за теб, да те пазят във всичките ти пътища!“

„Да не е като онзи, тринайсетия странник, който свети Григорий Двоеслов видял на трапезата си, онзи, който непрестанно си променял лицето – изглеждал ту като млад мъж, ту като дете, ту като побелял старец? И после му казал, че е неговият ангел-хранител?“

Боян усети как трепери с цялото си тяло. „Мили Боже!“

- В случая, позоваването на Бога е напълно уместно – каза мъжът. – Радвам се, че така бързо се ориентира в ситуацията. Това е хубавото на контакта с духовни лица – не губя дълго време да обяснявам кой съм. Наистина съм ангел, но не съм твоят ангел-хранител. Тая случка с Григорий Двоеслов е всъщност много измислена. Ангелите хранители никога не се показват. Те са друга категория. Само на вестителите и на нас, ангелите вмешатели, им е разрешен директен контакт с хората.

- Ан-ангели как-ви? – заекна Боян.

- Вмешатели. Спец части – поясни мъжът. – Бъркаме се в работите ви. Доста често сме сред вас в човешка форма. Това ѝ харесвам на работата ми. Контактът.

Боян не отговори. Гледаше го, без да мига. Усещаше, че челюстта му е увиснала и тънка струйка слюнка се процежда по брадичката му.

- Та, да си дойдем на думата – каза ангелът. – Ти умираш и причината за това е, че имаш сифилис. Във втори стадий. Върви към третия - вече е засегнато сърцето ти. Изключително небрежен си към здравето си, Бояне. Ако беше отишъл навреме на лекар, още като видя първата раничка преди година и половина, можеше и да те отлъчат от църквата, но щеше да се отървеш с няколко курса антибиотици. Сега положението е почти неспасяемо.

Боян усети как горещи сълзи преливат от клепачите му и потичат по бузите му.

- Аз... - прошепна той – аз...аз...съжалявам.

- За какво? Че си преспал с проститутка? Това не засяга никой друг, освен самия теб. Въпреки че сега може би разбираш защо тези работи не са препоръчителни. Бог иска хората да са здрави, това е всичко. Ако сексът е ограничен в брака, венерически болести практически няма да има. Като изключим случаите на кръвно заразяване, но там вече е на ред спазването на други закони.

- Но... какво ще стане сега? – Боян посегна нагоре с трепереща ръка и изтри сълзите си.

- Какво ли? Ще те излекувам, преди да дойде сестрата да ти вземе кръв. – обясни ангелът, карайки Боян да се облещи и челюстта му отново да увисне безсилно – Само стой неподвижно и не ми пречи. Трябва да се съсредоточа.

Ангелът сложи отново ръка върху неговата и Боян замря. За няколко секунди не почувства нищо, после рязък поток от топлина се вля в кръвта му. Стори му се, че целият запламтя, сякаш слънцето се бе вмъкнало в тялото и бе грейнало с цялата си сила. Той простена, тялото му се изпъна назад, гръбнакът му се изви като на котка. Мускулите му се сгърчиха, пръстите му сграбчиха чаршафа, стиснаха го с все сила. Ангелът държеше ръката му здраво, не го изпускаше. Най-сетне, след няколко безкрайни минути, горещината се оттече от него. Почувства се хладен, свеж, възроден. Всички смътни болки по тялото му от последните две години, сърбежът и паренето от обривите, слабостта, мъчителното подуване на ставите, гаденето в стомаха му, ускореният пулс – всичко изчезна, сякаш никога не е било. Той си пое дълбоко въздух – леко, свободно. Изпълваше го невероятна енергия. Понечи на секундата да скочи от леглото, но ангелът го задържа с ръка.

- Не бързай – предупреди го той.  – Нека да не даваме на лекарите поводи за подозрение. Постой още малко в леглото. Аз сега ще си тръгна, но ще дойда следобед да те взема с колата, когато те изпишат.

Боян усещаше екзалтираната, широка усмивка на лицето си.

- Благодаря ти! – възкликна той.  – Боже, това е невероятно! Аз... аз наистина се бях отписал! Честно, вярвах, че вече съм мъртъв! Никога не съм мислел, че мога да се почувствам отново добре! Нито за момент…

- Не ти е още време да умираш – каза ангелът.  – Бог има друга работа за теб.

- Наистина ли съм излекуван? Наистина?

- Минах курса по Контрол над жива материя с отличен. Няма как и следа да е останала от бактерията. Покрай нея съм изчистил и всички други токсини, натрупани в тялото ти с годините, възстановил съм и напълно органите ти, така че би трябвало да си по-здрав и от пеленаче.

- Нямам думи. Аз... Нямам думи да изкажа благодарността си...

- Надявам се, че тази случка ще потуши гнева, който трупаш от толкова години – каза меко ангелът.  – Защото Бог има нужда от смиреността и вярата ти. Те ще са ти необходими, за да напътстваш други двама души. А сега, хайде! Лягай в леглото и се прави на болен! Идват!

Боян се отпусна назад на възглавниците и метна бързо чаршафа върху себе си.

[1] Вид антихистамин второ поколение, навлязъл в търговската мрежа през 2043.

[2] Испански оперен певец, прочут с изпълненията си на християнски химни в годините след Духовната революция