2.
Людмила
Непознатият стоеше в ъгъла на залата и държеше чаша червено вино с ръка. Цветът тъмнееше, напомни ѝ на банки с венозна кръв. Стотици такива банки висяха някога в болниците, където ходеше да помага.
Людмила премигна и осъзна, че не е чула и дума от това, което ѝ говореше духовният министър.
- Извинете – промълви тя, – бихте ли повторили?
- Питах ви дали ще желаете да присъствате на откриването на новия детски духовен център в „Света Богородица“ другата седмица – каза министър Алев. Беше висок мъж, към четиридесетте. Косата и грижливо оформената му брада бяха черни, дълбоки бръчки прорязваха челото и бузите му, но тънките му устни бяха решително стиснати, а тъмните му очи се впиваха остро в нейните.
Людмила потръпна. Изпитваше неясен страх от този мъж. Всъщност изпитваше страх от всички в тази зала, от момента, в който бе дошла. Духовници, Наблюдатели, ръководители на пречистващи програми – всички се бяха събрали накуп, за да слушат речта ѝ за „най-добре отразяващата идеите на ...