Питър Фишър беше обикновен мъж. Всъщност, той беше счетоводител, а в живота по-обикновен от това не можеш да бъдеш. Той беше на 35 години, среден ръст, средно скроен и все още притежаваше всичката си коса. Той винаги я сресваше назад, защото не искаше да покрива искрящите му сини очи. Питър живееше сам. Той нямаше, нито приятелка, нито дори домашен любимец, и нямаше нищо против това. Всъщност, се наслаждаваше на тишината. За сметка на това, обаче, имаше прислужница. Гертрудa беше на 85 години, строга, шокираше се лесно и притежаваше много традиционни виждания. Фишър притежаваше изключителен ум: беше завършил първи в класа си в университета, но беше много разсеян. Имаше определен път в кариерата и стриктен дневен режим. Будеше се точно в шест часа всяка сутрин, за да се изкъпе и да закуси: половин паница с  мюсли и чаша черен чай, без мляко. След това избираше една от множеството си бели ризи, обуваше чифт черни панталони, които беше изгладил предишната вечер и си слагаше цветна вратовръзка, ако се чувстваше като авантюрист. Питър тръгваше за работа в шест и половина, когато пристигаше Гертруда. Пътят му до работата отнемаше не повече от 30 минути, но той не искаше да прекарва никакво време с укорителната си прислужница. Остатъка от деня си прекарваше в офиса, опитвайки се да не се разсейва, дори с обяд. Прибираше се около шест часа вечерта, хапваше леко, приготвяше се за следващия работен ден и си лягаше. Каквото той наричаше пълноценно, всеки нормален човек би нарекъл скучно, и все пак се чувстваше удовлетворен.

Срещаме Питър през нощта, след която животът му никога нямаше да бъде същият. Беше малко след полунощ през една топла септемврийска сряда. Запъхтян, той затръна вратата на спалнята си, облегна се на нея и се свлече на пода. По ръцете му имаше кръв – гледка, която го отвращаваше, когато понечи да закрие лицето си с тях. Бързо ги изтри в блузата си, за да не вижда кръвта повече. Той беше виновен – беше отнел нечий живот само преди секунди. Тялото на жертвата и оръжието му лежаха на пода зад същата врата, на която той се облягаше. Фишър искаше да избяга и физически и психически. Никога не е вярвал, че е способен да извърши подобен акт на насилие. Животът му вече беше почти съвършен, а той просто не беше този тип човек. Той не беше злодей, или поне така си мислеше. Питър искаше просто да изключи мозъка си, да спре да мисли, да спре да чувства. Той искаше да забрави, но нямаше начин. Цялата сцена се повтаряше и  преповтаряше пред очите му. Беше посред нощ и някакъв особен звук го събуди. Той отвори очи и секунди по-късно видя нападателя си, който летеше към него с цялата лудост на света събрана в маниакалния му поглед. Последва силен удар и всичко приключи. Но по някаква причина Питър не се чувстваше като победител. Той не можеше да избяга, не можеше да се скрие от това натрапчиво видение и изгарящото чувство на вина.

Фишър вече започваше да си представя бъдещето си. Според неговата представа, той нямаше особено много време. Полицията щеше пристигне в апартамента му само след няколко часа: всичко щеше бъде оградено с жълта лента. Полицаи щяха да разпитват съседите, приятелите и роднините му. Следователи щяха да намерят оръжието му и трупа, и щяха да вземат пръстови отпечатъци. Той беше обречен! Той трябваше да изчезне! Нямаше никакво време за последно „Сбогом!” или дори за официално известие до работата му. Той трябваше да остави всичките си притежания и да изчезне възможно най-бързо. Щеше да изтегли всичките си пари и щеше да се дегизира. Нямаше да се къпе, нямаше да си сменя дрехите и щеше се интегрира в някое общество на бездомни. Тогава, обаче, полицията щеше да го обяви за национално издирване. Все някой щеше да открие скривалището му. После щеше да разкаже на всички, за да получи парите от наградата. Щяха да го заловят и щяха го пратят на съд. Нямаше да може да си позволи адвокат, а съдията дори нямаше да иска да изслуша защитата. Със сигурност щяха да го намерят за виновен за предумишлено убийство. Щеше да прекара остатъка от живота си в затвор Тексас и щеше споделя малката си килия с огромен татуиран престъпник – точно като по филмите.

Питър се чувстваше по-отчаян и по-безпомощен, отколкото се е чувствал някога през целия си живот. Не се чувстваше толкова безсилен дори, когато майка му качи голите му бебешки снимки в интернет пространството. Фишър разтърси главата си, все едно се опитваше да избяга от натрапчивите картини, които обсебваха съзнанието му. Той изтича до всекидневната си и си наля голяма чаша уиски, след което отпи направо от бутилката. Има нещо, което трябва да разберете за Питър: той не пиеше и не ходеше по барове или купони, по никакъв случай. Можеше и да притежава алкохол, но никога не го е опитвал, до тази съдбовна нощ. Изгаряше гърлото му, но също така му предлагаше замъглено бягство от реалността. Той продължаваше да пие, после си дърпаше косите от отчаяние, след което отпиваше отново, докато бутилката не пресъхна. Той беше много напрегнат и дори това лекарство не му помогна да се отпусне напълно. Появи се шум по стълбите. Питър задържа дъха си и притича на пръсти до вратата. Не успя да види нищо през шпионката – стълбището се затъмни отново, а стъпките изчезнаха за известно време. Предната врата се затръшна. Питър изтича, за да изгаси всички лампи – никой не трябваше да знае, че се намираше в апартамента си сега. Отвън се разлаяха кучета. Да не би полицията да идваше за него? Прозорецът във всекидневната се затръшна рязко. Сърцето на Питър спря. Да не би призракът на жертвата му да се беше върнал за него? Сякаш света беше по-шумен сега, отколкото някога е бил, и изглеждаше толкова по-опасен – всички бяха по петите на Питър.

Не. Той трябваше да се вземе в ръце. Фишър продължаваше да се опитва да не се поддаде на емоциите си. В този момент се опитваше да не се поддаде и на пиянството си. „Има ли някакъв изход? Има ли някакъв начин да оправя тази каша? Има ли някакъв начин да я залича?” – Продължаваше да се пита. Той се разхождаше из празния си апартамент, подпирайки се на стените, като че да получи по-добра перспектива, докато не намери решение: щеше да покрие тялото на жертвата си с вестници. В края на краищата, хобито му бе да попълва кръстословици, така че имаше много от тях. „Освен това, ако имаше купчина вестници на пода в спалнята ми, кой би поставил това под въпрос? Кой ще е толкова луд, че да рови и търси под тях? Това въобще не е подозрително! Аз не бих се заподозрял, бих си помислил, че съм едно много разхвърляно копеле, но това е всичко.” – Питър промърморваше под носа си. Той отиде до гардероба, изхвърли повечето от дрехите си на пода, извади най-долното чекмедже, премахна тайния капак и отдолу бяха всичките му стари вестници. Един от най-големите му страхове беше Гертруда да разкрие как разсеяността му влияеше на хобито му. Това би усложнило отношенията им изцяло и евентуално щеше да му се наложи да си търси нова икономка – стресова ситуация, с която той не можеше да се справи. Фишър извади вестниците и ги разхвърля на купчина върху трупа. В крайна сметка просто завърши с още по-голяма бъркотия.

Питър се опитваше да измисли някакъв друг начин, по който да успее да се отърве от доказателствата. Той продължаваше да се чуди какво щеше да направи, ако беше убиец, после се сети, че току що е извършил убийство, така че можеше да направи каквото пожелае – той се подсмихна на себе си. „Мога да изхвърля тялото в река... Не. Не, не мога.” – Нямаше нито една река или езеро на километри и Фишър вече наистина съжаляваше, че не беше приел онези уроци по кормуване, когато майка му ги предлагаше. „Мога да го изгоря, може би...” – забеляза той с лека гордост, а изобретателността му го изненада. Имаше едно дърво в градината – можеше да го отреже и да запали огън. Той все още седеше пред гардероба си, пресегна се отново и отвътре извади трион, напълно игнорирайки купчината вестници на пода. Питър се втурна надолу, за да намери само едно малко борче в градината, и много цветя, за които бабите от сградата се грижеха. След като обезобрази красивата градина с триона си, той започна да се чуди, дали изгарянето на трупа е добра идея в края на краищата: „Как точно трябва да проработи това? Как ще взема тялото? Как ще запаля цветята? Ами, ако случайно изпратя погрешен сигнал на онези индианци на третия етаж, или на германците на петия?” – Питър отново изпадна в параноя, изостави бъркотията си и изтича обратно в апартамента си, за да се скрие.

Той се опитваше всячески да дойде на себе си и да си припомни всеки екшън филм, който някога е гледал, в частност как лошите герои изхвърляха труповете на жертвите си. Фишър реши, че най-добрият начин да го направи е просто да погребе тялото в градината. Той отиде до спалнята си, нахвърля всички вестници в средата и зави заедно, и трупа, и вестниците на руло в килима. Веднага след това се върна в градината пред блока. Някой вече удобно беше оставил лопата до входната врата. Той я хвана и започна да копае непосредствено до купчината от цветя и клони, която беше създал по-рано. Не след дълго, около две копки, за да бъдем точни, той осъзна, че часът приближава шест сутринта и няма да има достатъчно време, за да доизкопае целия гроб, освен ако не иска Гертруда да го завари в подобна компрометираща позиция. Нямаше какво повече да направи. Питър трябваше да изостави дупката, така както я беше започнал. Той се качи леко оклюмал нагоре по стълбите и влезе в апартамента си. Фишър спря, за да се огледа. За няколко часа той беше създал изключителна бъркотия: блузата му беше оцапана с кръв и кал, подът беше покрит с вестници и кални стъпки, а трупът все още се намираше в рулото от килима на пода в спалнята му. Той вече беше напълно безсилен и очакваше най-лошото. Ако само имаше начин да предотврати полицията, да тръгне по петите му... Ако само имаше начин да ги разсее... „Знам!” – Изкрещя той изведнъж – „Ще се обадя на полицията!”

Това беше голямото му решение и той се чувстваше напълно решен да го изпълни.  Не се спря дори за секунда да преосмисли намерението си, докато отиваше до телефона. Въпреки това, здравият разум на Питър не му позволяваше, да проведе официален телефонен разговор с разпасана риза и разрошена коса. Той се спря за миг пред огледалото за да пооправи външния си вид, след това вдигна телефона и набра телефона на полицията. Възторжен женски глас го посрещна с „Добро утро!” Той затвори моментално. Фишър все още не беше подготвен за такова значително повикване. Пое си дълбоко въздух, среса си косата още веднъж и набра отново. Някаква различна жена го поздрави от другата страна. Той вдиша и почти изкрещя в слушалката: „Извършено е убийство!” Само след това той осъзна, че вече беше твърде дълбоко в собствената си каша. Питър замълча, докато жената по телефона настояваше за повече информация. Той беше все още онемял, но скоро след това продължи. „Налице е убийство в блока ми.” – каза той и не спря – „Бяха хората, които живеят над мен. Точно така – бяха съседите ми!” – Питър почувства внезапен прилив на адреналин из цялото си тяло. Той разказа на жената всичко, което тя искаше да знае, при условие, че той щеше остане анонимен. След като приключи разговора, пусна слушалката на земята и се провикна в знак на облекчение. Всичко беше приключило.

Това, което той не знаеше обаче, беше, че хората, които живееха на горния етаж всъщност бяха част от мафията. Още повече, че шефът им беше починал предишната вечер и тялото все още се намираше във всекидневната им. Трябва да разберете, че за тях беше трудно да се справят с тази загуба – те не бяха подготвени за подобна ситуация. Освен това, подобно на Питър, те все още нямаха ясна представа какво да правят с трупа. При тях, обаче, случаят беше по-различен: те просто не знаеха как да постъпят с тялото на някой, който не са убили собственоръчно. Така че, за да имат повече време да разгледат различните си варианти, те бяха оставили шефа си да седи на дивана в хола. По този начин почти създаваше илюзията, че още беше жив, като дори в живота си мъжът беше изключително мълчалив. Това, за което мафиотите бяха абсолютно неподготвени обаче, беше пристигането на полицията на прага им в шест часа сутринта. Дългогодишната им практика ги беше научила, че при сблъсък с полицай, трябва да се правят на ударени, а ако няма никой наоколо – да ударят и него, смъртоносно. Това не беше удобен вариант в жилищен блок, затова просто отвориха вратата и посрещнаха полицаите с усмивка. Те от своя страна директно нахлуха, за да разгледат апартамента. Не им отне много време докато открият трупа и кошмарът за мафиотите започна.

За първи път в цялата им кариера, дори не бяха виновни, противно на убеждението на полицията. Истината беше, че шефът им бе починал от обикновен сърдечен удар, далеч от ужасите, които органите на реда си представяха. Те дори не си губеха времето, а моментално сложиха белезници на тримата мъже, които намериха в този апартамент, освен мъртвеца. Накараха ги да седнат на дивана, на който сега вече беше малко пренаселено, тъй като дори не помръднаха облегнатия труп. На въпросът „Какво прави този труп на дивана?” единият от мъжете отбеляза остроумно „Седи си. Цепиш ли?” – след което получи шамар зад врата от един от неговите колеги. Все пак не се сдържаха и се разсмяха под мустак. Полицаите не бяха развеселени – хуморът не беше силната им страна. Нямаше нищо, което мафиотите да могат да кажат в своя защита. До този момент най-вече просто им се искаше да бяха извършили те престъплението – трупът по това време вече щеше да лежи в някоя канавка, а нямаше да се подпира до тях на дивана. Въпреки това, те искаха да разберат кой ги е предал, кой ги е изпортил като убийци в този конкретен случай. От полицията им съобщиха, че ги е издал някой, който живее в същата сграда, преди не повече от 30 минути.

Мафиотите вече ставаха подозрителни към този въпросен съсед. Започнаха да си спомнят един конкретен мъж, който само преди няколко часа вдигаше много шум – дори бяха станали свидетели на вандалстването му над красивата градинка. В същото време Питър Фишър се намираше пред блока и разговаряше с един следовател за всеки подозрителен детайл, който можеше да е видял или чул. Всичко, за което той се сещаше бяха онези стъпки по стълбите, за блъскането на входната врата, след това за лая на кучето отвън, и за собственото си поведение, което реши да не споменава. Дори се преструваше на възмутен от цялата бъркотия в градината и обвиняваше всеки чужденец в блока, за който успя да се сети. Гертруда премина покрай него в този момент – тя беше леко шокирана от обстоятелствата, в които го намери. Тя беше отвратена и от състоянието на не-толкова-бялата му блуза, същата мръсна блуза, която той беше носил цяла нощ. Едва сега той осъзна, колко глупаво от негова страна беше, дори да не се преоблече и започна да застава в какви ли не неудобни пози, само за да скрие калта и следите от кръв, от следователя. Той пък беше по-скоро притеснен и си мислеше, че Питър флиртува с него. В този момент полицаите преведоха мафиотите през входната врата. Когато следователят се отдалечи от Питър, мъжете го притиснаха в един ъгъл. Той започна да се паникьосва отново, студена пот изби по челото му и той не можеше повече да пази тайната.

В същото време в апартамента на Питър: Гертруда беше шокирана. Старата дама беше на крачка от сърдечен удар, но тя никога не беше спирала да работи. Сега, повече от всякога, се чудеше защо. Тя не беше напълно сигурна дали се намираше на точното място, затова излезе отвън, за да провери. За нещастие – това беше същият апартамент, за който тя се грижеше от години, но днес изглеждаше съвсем различно. Жената се огледа в отчаяние и се надяваше тази бъркотия да е плод на въображението ù, но всичко това беше реално. Прилоша й и отиде до кухнята за чаша вода. Гертруда реши да обиколи апартамента, за да прецени щетите. Коридорът беше покрит с кални стъпки, а на стената бяха подпряни трион и лопата. Във всекидневната се търкаляше празна бутилка уиски. Тя познаваше Фишър достатъчно добре, за да знае, че той никога не пиеше. Нейното безпокойство се засилваше с всяка секунда сред тази бъркотия. Тогава, най-накрая, тя престъпи прага на спалнята. Няма лесен начин да се опише ужаса изписан на лицето й, в момента, когато тя обиколи целия хаос с очи. На пода имаше разни капки кръв, които водеха до килим навит на руло в средата на стаята, от който стърчаха всякакви кръстословици. Тя се вгледа по-отблизо и забеляза правописните грешки на работодателя си. Гертруда можеше да се справи с всичко, но не и с правописни грешки. Тя почувства внезапна болка в гърдите си, лявата й ръка изтръпна, а след това припадна.

„Предавам се!” – разкрещя се Питър, докато беше все още заобиколен от мафиотите. Той не можеше да се справя с напрежението повече – трябваше да каже истината. „Признавам! Аз бях! Аз го направих!” Полицаите побързаха да видят защо е толкова разстроен. Те отведоха мафиотите, след което потърсиха обяснение от паникьосания мъж. Той не спираше да крещи  „Признавам! Аз бях! Аз го направих!” Тогава той направи знак да го последват. Питър ги отведе до апартамента си, отвори вратата и се насочи право към спалнята. Той беше готов да обясни всичко за това как е прекарал нощта, но никой не може да бъде подготвен за това, което го очакваше вътре. Фишър остана на прага и не можеше да помръдне. Цялата стая беше така, както той я беше оставил, с едно малко допълнение: още един труп. До навития килим Гертруда лежеше напълно неподвижно – старата дама беше мъртва. Питър се притесни още повече и изтича до нея. Задържа ръката си на врата ù, след това на китката, за да усети пулс. Натисна по-силно, но пулсът така и не се появи. След това я разтресе силно за раменете, очакваше тя да се изправи и да му се развика, както правеше винаги. Жената не се събуди. Тя не отвори очи и не измърмори срещу него. След като осъзна, че случилото се е необратимо от гърдите му се изтръгна силен вик. Двама полицаи надничаха от прага на вратата, а Фишър без съмнение имаше страшно много да обяснява. Сърцето му започна да тупти по-силно, умът му се затвори, пот обля цялото му тяло, а той изчезна в мрак, все още стиснал здраво прислужницата си. Когато се събуди, той вече беше зад решетките. Тялото на възрастната жена беше прибрано. И там, все още в спалнята, сред всичките стари вестници лежи тялото на първата му жертва: самотно и зловещо – трупът на комара.