Думите нямат смисъл, а празнотите са всепоглъщащи. Времето се оглежда...  Поглежда наляво – нищо, надясно- нищо, напред - нищо, назад – болка. Нагоре – пропаст, надолу - пропаст. И спира... А тъгата се настанява в скута му и запява тъжна песен. Звуците пронизват празната тишина, свила се между стените на нечие съзнание. Моето може би... може би... Понякога може би е най-безопасната дума, скривалище за страхливци. Не отричаш, не признаваш, за свое собствено убежище използваш висящите в съмнения, лутащи се в лабиринти на истини и лъжи, мисли на другия. Егоистично... но безопасно - за теб. За другия - малка смърт... на доверието.

Любов - 0. щастие - 0. надежда - клоняща към минус безкрайност. Болка – положителна величина, константа, корелация със самотата. Съзнание - асиметрично. Решение на задачата – няма, или поне не го намирам. Извод - така и не разбрах математиката, да се върна към себе си.

Понякога ми се иска животът да е като задача - математическа. С подходящите формули и изчисления да можеш да получиш верния резултат. Грешиш - опитваш отново. Задраскваш. Късаш нов лист – решаваш пак. Стигаш до отговора. Но животът не е такъв - няма верен отговор, само грешни решения.

Ех, така и не се научих да разказвам истории, било тъжни, весели, любовни. Имало едно време... и заживели щастливо... Всички останали хора, не Те. Не Тя. Тя остана там - където е била винаги, когато думите нямат смисъл. Но вече не  очаква никого, и не търси причини, не обвинява, не моли, не обича. Себе си. Просто се е сляла с безразличието, облякло ежедневието ù. Пропуска изгрева, пропуска усмивките, отминава с бърза крачка приятелите, сбогува се със слънцето, завива звездите с тъмнина и разплаква небето със самота. Понякога я зове промяна, надежда. Понякога и за кратко. Понякога иска да спре времето и думите, мислите и чувствата ù да застинат в спрелите минути на съзнанието ù, без да издават дори и най-малък звук и емоция, да не болят. А  понякога ù се иска точно обратното - да ускори хода му до такава степен, че дните да преминават през съзнанието ù като части от секундата, моментни снимки на едно самотно момиче, свило са на перваза на един прозорец, с поглед, вперен в мрачната далечина. Да ускори времето, да отлети като миг и всичко да свърши, без дори да остави спомен за себе си. Тъжно е. И тя е тъжна. Но има ли смисъл да се променя, да опитва, когато всичките ù досегашни опити завършваха по един и същ начин - този… безнадежният… беизходен… Пътищата изчезнаха, преди да поеме по някой от тях, дори и по най-грешния. Честно ли е да нямаш избор… дори да сгрешиш? Бих казала – не е, но се случва неизбежно. Ако имаш късмет – веднъж, два пъти в живота ти, а ако не… А ако не… ще оставя изречението незавършено, щеше ми се поне краят да е оптимистичен... затова  нека няма край…