Думите нямат смисъл, а празнотите са всепоглъщащи. Времето се оглежда... Поглежда наляво – нищо, надясно- нищо, напред - нищо, назад – болка. Нагоре – пропаст, надолу - пропаст. И спира... А тъгата се настанява в скута му и запява тъжна песен. Звуците пронизват празната тишина, свила се между стените на нечие съзнание. Моето може би... може би... Понякога може би е най-безопасната дума, скривалище за страхливци. Не отричаш, не признаваш, за свое собствено убежище използваш висящите в съмнения, лутащи се в лабиринти на истини и лъжи, мисли на другия. Егоистично... но безопасно - за теб. За другия - малка смърт... на доверието.
Любов - 0. щастие - 0. надежда - клоняща към минус безкрайност. Болка – положителна величина, константа, корелация със самотата. Съзнание - асиметрично. Решение на задачата – няма, или поне не го намирам. Извод - така и не разбрах математиката, да се върна към себе си.
Понякога ми се иска животът да е като задача - математическа. С подходящите формули и изчисления ...