Николинка, на която всички кой знае защо викаха Кики, беше палаво момиче вече на седемнадесет, се беше зазяпала в лаптопа си и преглеждаше сайтовете за литература. Обичаше да чете разни истории и стихове от многото автори, които се бяха навъдили през последните години, като скакалците от проклятието на Моисей в Египет преди десетки векове. Беше написала няколко стихчета в училище докато блееше и скучаеше в някои от часовете, и когато ги прочете на една от приятелките си, последната й каза:

- Леле Кики страхотна си, що не пишеше повече, та ти си направо поетеса.

Но откъде да знае приятелката й, че думичките и идеите идваха в главицата на Кики след като щателно е преровила и попрочела стихове и разкази из интернет. Само попроменяше по някоя и друга дума и то пак с помоща на чичко Гугъл в който има всичко и най вече думи.

Един ден Кики видя едно стихотворение, което много й хареса. Реши, че трябва да направи нещо и промени главните герои, но запази смисъла на произведението.

„Че кой ще се усети” – каза си тя. Истории, колкото щеш. И колко много има дето си приличат.

Така ден след ден тя започна да пише стихове и разкази. Ушите й ставаха, като сателитни антени на НАСА, ако чуеше някоя история. Веднага я запомняше и бързаше да се прибере, за да я запише. Все пак, не можеше да й се отрче, че има талант. С помоща на съвременната техника, дето се вика той компютъра сам написва думите и дори ги окрасява, като свадбена торта.

И после да видиш. Едни суперлативи, едни чудеса. Кики не ходеше по земята, тя летеше от гордост върху възхитените очи на замечтаните овчици. Уж привидно скромна но все едно бе умело маскиран балон, облечен в евтини дрехи, който обаче едва се сдържаше да не се пукне от кеф.

И на конкурс се яви. Дори и дадоха поощрителна награда. Вече беше завършила училище и с помоща на роднини, я назначиха в някакъв отдел в кметството, дето се занимава с някакви, кой знае какви важни дела по евроейски програми, за преброяване на изчезващи видове, по нашите земи. Сладка работа. По цял ден, кафенца, хахо хихи с колегите. Лятото прохладно на климатика, зимата топличко. Някоя и друга командировка, то не че нещо кой знае какво ще свършат, по скоро за да посетят и опитат от местните продукти и напитки на стопаните от региона който посещаваха. Въобще, кеф, да живееш и да пееш. И най вече да пишеш. Да твориш! Така стават хубавите, работи.

Но Кики бе упорита. Тя знаеше, че има мисия. Да стане национална поетеса и писатела! Дори и се стори, че веднъж чу глас в съна си, че тя е избрана да бъде, съвестта и душата на народа.

Продължи с участията си по конкурси, но там се явяваше вече с други дрехи и обувки. Едни такива, сексапилни и предизвикателни. И хоп, успехите се зароиха един след друг. Дори я забеляза, поета на народа, тоест един от поетите на народа, който междувпрочем можеше да й бъде дядо, но очите му святкаха, като на разгонен лалугер. Приближи се към нея и й каза:

- Имаш невероятен талант Кики. Но сякаш още мъничко по римите и метафорите ти трябва. Аз мога да помогна. Ето визитката ми, обади ми се.

Кики беше хем доволна от вниманието на това величие, хем леко притеснена, но знаеше, че ще му се обади. Изкуството иска жертви.

Така стават хубавите работи.