Клиентът, Иван Петров, час по час стрелваше с поглед странния таксиметров шофьор. Не бе очаквал, че нововъведението ще стигне толкова бързо до България. Роботи зад волана! Допреди година никой не вярваше, че такова нещо е възможно. А сега ги имаше дори в България. Разбира се Иван Петров много добре познаваше тези  „бакшиши“ от пребиваванията си в Западна Европа. Тукашният бе със сини очи, може би за да се демонстрира честност, но тялото му също бе като от алпака.

  Шофьорът водеше умело автомобила, създавайки усещане за сигурност. Никакви рисковани изпреварвания, никакво засичане. Плюс това едва ли бе научен да мами с помпичка. Е, така пътуването бе скучновато, но пък безопасно. Според статистиките след въвежданото на таксиметровите шофьори с изкуствен интелект пътнотранспортните произшествия в градовете бяха намалели двойно.  

  Иван Петров се бе качил в таксито по прозаична причина – искаше да заработи някой и друг лев. Неведнъж бе прилагал своя номер в чужбина и банковата му сметка бе набъбнала значително. Всичко бе съвсем просто. Изваждаше електронната джаджа, която бе получил от свой приятел електротехник, и я допираше до слепоочието на робота. Тогава машината даваше на късо и преставаше да действа. И Иван просто прибираше оборота и си заминаваше. Разбира се тази процедура трябваше да се извърши, когато превозното средство е спряло, за да не стане катастрофа.

   От жабката се подаваше столевка, което се хареса на Иван. Той се усмихна. Преди време по телевизията бяха показали как някакви идиоти се опитват да оберат таксиметров шофьор –робот. Мозъците им едва не се бяха изпържили от елекрошоковата палка, с която ги бе отупал роботът. Но Иван нямаше да се сблъска с такъв проблем. Неговото електронно устройство не само блокираше тенекиения шофьор, но и повреждаше камерата в колата. Трябваше само да внимава някой минувач да не го види какво прави.

  Колата спря на пустата улица, която Иван Петров предварително бе избрал. Моментът за атака бе настъпил.

  Той измъкна приспособлението от джоба си и го допря до слепоочието на робота, който бе вперил поглед напред и търпеливо чакаше да си получи парите. Обаче не се чу изпукването, което трябваше да се чуе. Машината не благоволи да даде на късо и да престане да функционира. Иван се стресна. Нещо не бе наред. Занатиска настойчиво копчето, но нищо не се получаваше. Възможно ли бе българският филиал на транспортната фирма да се е сдобил със защита. Роботът извърна глава към Иван, явно бе усетил, че е обект на нападение. Сините му очи не издаваха никаква емоция.

  В главата на престъпника заприиждаха тревожни мисли. Той си представяше как го спипват и го тикват в затвора. Роботът вероятно вече бе сигнализирал в полицията по комуникационния канал. Всеки момент можеше да извади палка. В паниката си Иван го прасна по бузата и посегна да отвори вратата, която обаче изщрака и се заключи. Ами сега?

  Тогава роботът изпъшка и каза:

  – Мамка му!

  А Иван Петров много добре знаеше, че тези машини не са програмирани да говорят, още по-малко пък да псуват.

  – Аз ще си платя, няма проблеми – смотолеви Иван и посегна към портфейла си.

  – Ти се опита да ме обереш! – рече роботът, вдигна ръце и… свали главата си. Отдолу се показа лице на млада жена. – Защо ме удари, тъпак! – Жената изохка и потърка скулата си, която вече бе започнала да се подува.

  – Аз, таковата…

  – Аман от обирджии!  Ох, боли!

  – Ама аз мислех, че сте робот – каза Иван. Бе се разтреперил, чудеше се как да се измъкне – вратата упорито отказваше да се отвори.

  – Както виждаш, не съм робот. Тукашните роботи започнаха да дават дефекти, затова  ги заменихме с хора. Така че твоето скапано устройство не действа, естествено. Номерата ти минават само в Западна Европа, глупако.

  – Много съжалявам. Повече…

  – Повече няма да правиш така, ясно. Ама ти наистина си пълен… както и да е. Знаеш ли какво ще направим?

  – Какво? – попита плахо Иван Петров.

  – Ще ти дам целия оборот, но при едно условие. Да не казваш на никого, че зад волана си видял човек. Хората трябва да си мислят, че нашата фирма ползва роботи. Нали разбираш, едни пари по европейска програма „Транспорт“ усвояваме.

  Иван Петров се ококори.

  – Ама наистина ли?

  – Няма майтап. Вземай парите. Но да знаеш, ако ни издадеш, отиваш в затвора. Камерата е записала как ме нападаш. Съгласен ли си?

  – Става. На никого няма да кажа за далаверата.

  – Така те искам. Добро момче си ти. – Жената извади парите от жабката и му ги връчи с тържествен жест, после отключи вратата. Иван излезе, ухилен до уши, и с бърза крачка се отдалечи.

  Жената опипа внимателно посинялата си буза и въздъхна. Нахлузи роботската глава и подкара колата. Вече знаеше, че трябва да се преструва на умряла,  когато някой допре нещо до слепоочието й.