Младата жена стоеше на ръба на покрива на седеметажната жилищна сграда. Бе се загледала в небето, сякаш очакваше от него да падне нещо. Погледът на бледозелените й очи бе леко отнесен. Изглеждаше стъпила стабилно, но краката й леко потреперваха. Тя разпери ръце като птица, канеща се да полети. Дребното й, стройно тяло се приведе напред към бездната.
– Извинете… – каза плахо Ивайло. – Струва ми се, че там… е опасно.
Жената бавно извърна глава и го изгледа с досада.
– Известно ми е къде съм стъпила – отвърна троснато тя.
– Моля ви, дръпнете се назад! Направо ме е страх да гледам…
– А аз ще ви помоля да се разкарате. Знам какво правя.
– Както кажете, ще се махна, щом искате, но ме притеснява… Все пак бихте ли ми казали какво правите на покрива? Не че е моя работа, но…
Жената присви очи и промърмори:
– Такъв живот не искам.
– О! Не бива да говорите така.
– Каквото искам ще говоря! Махай се, не ми пречи!
– Не бива! Елате да седнем тук и да обсъдим ситуацията. Всеки има трудни моменти. ...