Каза на Ая, че отива на работа и затръшна вратата. Изобщо не тръгваше на работа, но трябваше да излезе. Беше летен ден, горещината ръфаше въздуха още в началото на деня. Мина покрай павилиона и си купи цигари. Повървя малко и от друг павилион купи кафе. Изпи го на екс. Това беше дажбата му за деня. Застана под клоните на едно дърво и запали. Накъде да върви? Трябваше да убие малко време, преди да се върне. Иначе Ая щеше да запозре, че не ходи на никаква работа.

     Видя, че наближава трамвай, качи се в него, седна и зазяпа през прозореца.

     Клошари и млади пенсионери ровят в кофите за боклук: горките, не знаят, че сутрин рядко се намират интересни неща. На припека в градинката пред киното двама пият бира, седнали на земята и облегнали се на пейка. Единият – пиян, другият се опитва да го догони. Смеят се. Градът изглежда вял. Дори задръствания няма.

     Слезе в центъра и се запъти към зоомагазина. Той беше наблизо и по това време трябваше вече да е отворен.

     – Добър ден – поздрави продавача. – Как си днес?

     – Всеки ден едно и също – отговори човекът зад тезгяха, възрастен господин с голяма сламена шапка. – Добре трябва да съм.

     – Имаш ново канарче – зарадва се, като видя окачената бяла клетка. – Поздравления!

     – Не се продава. Не е мое. Талисман е. Онзи ден го донесе един странник. Гледам го – на моите години, взел-дал. Вземи това птиче, вика, аз тръгвам за чужбина. Е не ти ли късно да ходиш на гурбет, питам го. Бъзикам се, намигвам, обаче оня ми говори сериозно: не отивам на гурбет, вика, искам да се самоубия. А тука не мога. Птицата ми пречи. Всеки ден издава звуци, храня я, слагам ѝ вода, толкова е жива, жизнена, вика, че не мога да си туря край на живота, като я гледам. И затова ще забегна в чужбина, далече да съм, да не я мисля – така каза.

     Странна му се стори на посетителя тая история. Реши да поразпита за повече подробности, обаче се зазяпа в канарчето. Беше жълто. Но не само жълто. Доближи лицето си до клетката. Цветът на перушината беше богат, нюансиран, пъстър. Интересна птичка.

     – И защо не се продава? – поинтересува се.

     – Защото оня, щуравият наборлия, ще се върне да си я вземе – каза старецът със сламената шапка. – Така мисля. Дори съм сигурен, че не е заминал за никаква чужбина. Стои на гарата и плаче. Няма сили. Ще преспи там няколко нощи, накрая ще го изгонят и ще се върне. Та помисли малко! Кой нормален ще бяга чак в чужбина, за да си тегли ножа? Или дори там, по модерния начин, дето му викат евтаназия, да е решил да се довърши, пак не може да събере сили. И знаеш ли защо?

     Оня вдигна рамене:

     – Нещо не се връзва. Нали ще се убива. Как ще се върне? – Сам запита: – И защо?

     – Няма да се убие. Ще му бъде жал за нея. – И като свали шапката си, разклати я и направи изкуствен ветрец към клетката. – Виж я само! Как се радва на вятъра, а? Обича вятъра. Птиците обичат ветровете, въздуха, свободата. А тази като че ли предпочита вътре да си седи. Мирува. Пее рядко. Аз от два дни я наблюдавам. Домошарка е. Мъжете се влюбват в домошарките, макар че не си го признават. Ще го е страх вече – не за неговия си живот, а за нейния. Защото няма да е сигурен, че ще се грижа за нея. Няма да знае в чии ръце ще попадне. Ще си мисли, че ще я продам, въпреки че му обещах да я пазя при мен, като талисман на магазина. Много причини има. Затова ще се върне, сигурен съм. Няма как.

     – А ако някой ти даде хилядарка? Няма ли да я продадеш? – посетителят се заинати.

     – Ха! Има неща, които не се продават, не си ли чувал? Верно, има шантави мераклии, дето си въобразяват, че с пари всичко се купува. Те са нещастници. Ти за колко ще продадеш твоята Ая? А, отворко?

     Ая беше френски булдог. Отворкото никога не би я продал, за нищо на света. Всъщност очачкваше всеки момент да проговори. И така животът му щеше да стане далеч по-смислен. Ая даваше признаци, че разбира всичко, просто имаше проблеми с трахеята или нещо такова. Затова засега се въздържаше да говори. Сигурен беше, че това ще стане скоро. Тогава нямаше да я лъже, че ходи на работа, ще ѝ разкаже, че от година е безработен и че много хора лъжат, когато твърдят, че на пазара има работа; че се търсят сезонни работници и че не се труди днес само този, който го мързи. Лъжат също, че работата е добре платена. Хората започнаха да лъжат толкова много, че престанаха да уважават лъжата, употребяваха я като пачавра. А тя, пачаврата леке не хваща – много ѝ дреме на лъжата, че едни я употребяват, други – бягат от нея, един дол дренки са. Всъщност някои бягат от една лъжа, за да отидат при друга, бягат в чужбина, бягат от себе си; има и трети... Тия, третите, не правят нищо. Просто чакат. И си говорят с животните. Така щеше да си приказва с Ая и щеше да иска да чуе мнението ѝ. Засега тя само го слушаше и го гледаше с умните си черни очи, големи и тъжни. Това скоро щеше да се промени, Ая ще проговори и ще има защо. Как изобщо може да я продаде? Та тя не може да се продаде.

     На стареца му омръзна да прави вятър и заключи:

     – Пуснеш ли да влезе в тебе такава любов, няма връщане назад. И смърт няма. Тоя странник е сторил голяма грешка, като е прибрал птичето при себе си. Криле си е сложил вместо бесило, така мисля аз. – Прибра шапката си и попита: – Пак ли от същото? А?

     Посетителят кимна, взе пакета с гранулите за Ая и си тръгна. Старецът си записа нещо в тефтера.