От сватбата, на която ми се падна главна мъжка роля, в спомените ми са се запечатили не повече от десет незабравими момента: гръмкото „да“, с което обвързах земния си път с този на съпругата ми; целувката в присъствието на множеството развеселени приятели и роднини; подписът, осъществен пред професионално любезния поглед на застаряващата красавица – държавен служител от общината, и няколко случки от тържеството в ресторанта в центъра на града.

Близките ми хора се забавляваха подобаващо, а аз – младоженецът, и жената до мен – булката, със свити стомаси, зашеметени от грандиозната житейска стъпка, която току-що бяхме направили, се усмихвахме стресирано и се насилвахме да изглеждаме естествени, въпреки че се озовахме в центъра на всеобщия интерес. Диджеят използваше коварно властта на микрофона и ни предизвикваше, дейно, песен след песен, да присъстваме на дансинга, вдигайки градуса на партито за сметка на нас, новото семейство, които започвахме неусетно да се поддаваме на обществения натиск и танцувахме, и танцувахме...

В първите минута-две с неохота възприемах функциите на основно действащо лице – в качеството си на младоженец, от една страна, и на водеща артистична фигура – гвоздей на програмата на сватбеното парти, от друга страна, но след няколко успешни завъртания и вълнообразни движения, които предизвикаха бурни аплодисменти, всичко се промени. Взе, че ми хареса ролята на звезда, която постига неочаквано бързи успехи в жанра на модерния балет. Дадох всичко от себе си и на другите също да им стане ясно кой диктува модата в това изкуство, характерно с изобилие от пластични движения на крайниците. Повечето от гостите се забавляваха на нескопосаните ми жестове и се заливаха от смях отново и отново. И така… до два часа след полунощ. Незабравима сватба. От дадената ни обратна връзка научихме, че партито е оценено като най-забавното преживяване през пролетния сезон.

Всичко в този ден щеше да е съвършено, но една случка, която не убягна от изостреното ми внимание през онези часове на празненство, леко помрачи преживяването. Още по време на първия бавен танц, в който аз и жена ми, като в сцена от „Красавицата и звяра“, се реехме из опразнения, единствено за нас дансинг, с периферията на зрението си видях как дядо ми стана рязко и бързо излезе от салона. Въпреки че вниманието ми бе погълнато от желанието да избегна опасността да настъпя роклята или чудните бели обувчици на булката, все пак успях да зърна гърба на представителя на рода Александрови. И, разбира се, притесних се, защото явно нещо необичайно се случваше с възрастния странник – бащата на баща ми.

Пуснах ръката на жена ми и се отделих от прегръдката ѝ, но вместо да се върна на масата, излязох на паркинга пред ресторанта, за да видя дали дядо бе там. Забелязах го веднага – стоеше сам, прегърбен и смален наполовина:

– Какво става, дядо? – попитах.

– Нищо, Алекс, влизай вътре и се забавлявай – каза нежно с грубия си глас и допълни: – Остави ме мене, аз моята песен съм си я изпял.

– Глупости – възразих, докато прегръщах стареца, – имаш още много песни да пееш, дядо. Въпреки че не съм те чувал досега дори да си тананикаш.

– Да, не мога да пея, а и не искам – каза дядо ми, преглътна тежко и продължи: – Алекс, малко се познаваме и това много ми тежи. Не е твоя вината, аз просто съм си такъв. Извинявай. Ако можеш, прости ми. Такъв съм си, а ти си станал истински мъж и това ме радва много, моето момче.

Никога дотогава не бях чувал старецът да говори толкова много наведнъж и да се държи мило същевременно. Първоначално се изненадах, но отдадох мекотата в думите му на атмосферата, свързана с празничния повод, който ни бе събрал. Обикновено дядо беше мълчалив самотник, за който само подозирах, че някъде там, в овехтелия му гръден кош, пулсира едно кървящо от болка, но добро сърце. Бръчките на челото, изправената фигура, формата на очите и чертите на лицето оформяха излъчването на благородник от миналото и това ме караше още повече да го харесвам.

Дядо и преди ме бе озадачавал с държанието си, но тогава, на паркинга пред ресторанта, поведението му по нов начин погъделичка вроденото ми любопитство. Дойде ми наум, че като свърши данданията около празненството и медения месец, ще си поставя за цел да изкопча информация от старика и най-сетне ще разбера причината за тази несвършваща тъга, която бе негов спътник, откакто го помнех.

А го помнех отдавна. От ранните мигове съзнателна възраст, но най-вече от периода, в който работех усилено (не без употребата на специални средства за принуда от страна на родителското тяло) за завършване на начален етап от основното образование. Всеки ден от учебната година, дядо ми ме чакаше след края на занятията. И никога не закъсня. Там в дъното на училищния двор, до външната порта, встрани от групиралите се по двама, по трима, родители на други деца, стоеше изправен като самотно дърво сред полето. Когато последният звънец удряше, аз се стрелвах на двора и почти винаги ухилен прегръщах възрастния мъж. За мен тогава той символизираше красотата и сигурността на живота вън от затворническите училищни стени.

Дядо никога не се усмихна. Поглеждаше ме с тъжните си очи, сваляше чантата от гърба ми, обгръщаше с топлата си длан мъничката ми ръка и двамата мълчаливо се отправяхме към къщи. След двайсетина крачки ме питаше „Как беше днес?“ и след като му отговарях с едно до тридесет изречения, продължавахме с тихия си поход към дома. Странно, но аз, пословичният бъбривец, нямах нищо против да изкарвам това време в безсловесната компания на възрастния странник.

– Хайде да се връщаме – обърнах се меко към стареца. – Това е моята вечер и искам да си там вътре.

Понечих да го прегърна, но съзрях две големи сълзи в очите на дядо ми. Сълзи, които той нескопосано се опита да прикрие, като изви главата си на другата страна.

– Дядо, какво ти има?

– Нищо, Алекс! – отвърна рязко старецът, после меко добави: – Тези танци ме разстроиха нещо.

– Танците те разстроиха? – попитах, невярвайки, че съм чул именно това, което бе достигнало до ушите ми – Защо?

– Дълга история, а ти нямаш време да я чуеш. Жениш се и невястата сигурно вече те търси.

– Точно сега нямам възможност, наистина…

– Връщай се при жена си, Алекс – благо заповяда с грубия си глас дядо ми, – аз идвам след малко.

– Дядо – казах с тон, нетърпящ възражение, – сега трябва да влизам вътре, но обещай ми, че когато всичко това свърши… имам предвид, когато се успокоят нещата около сватбата, ще се видим и ще поговорим.

– Обещавам.

– Ние заминаваме утре, но когато се върна ми дължиш среща. Чу ли?

– Чух.

– Няма да се измъкнеш.

– Имаш думата ми.

Старецът ме потупа по рамото и ме засили към входа на ресторанта, в който течеше партито по случай моята сватба. Щом се появих в залата с гостите, кумицата ме хвана за ръка и ме запрати на дансинга. Там ме очакваха двайсетина приятели и няколко непознати роднини на жена ми, които ме посрещнаха с блясък в очите и мелодична агресия в талията и крайниците. Вихърът на танците ме грабна и мисълта за страдащия на паркинга старец се изгуби в тълпата от звуци, ритми и емоции.

***

На другия ден с два предварително подготвени големи куфара и не малко допълнителен багаж в насипно състояние, натъпкани в малка червена кола, чийто километраж издаваше, че е навъртяла 225 302 километра, със съпругата ми отпътувахме на очаквания романтичен меден месец. Оставихме зад гърба си роднини, приятели, работа и квартира и се отправихме към изгрева, символизиращ новия етап от живота ни. В интерес на обективността и в ущърб на романтиката трябва да отбележа, че там някъде из изгрева търсехме точно определен малък семеен хотел с изглед към морето, както примамливо твърдеше сайтът на туристическата агенция.

Ще пропусна детайлите около това пътуване, само ще спомена, че месецът не само не остави вкус на мед в устата и душата, защото преживяхме първите два сериозни семейни сблъсъка, но и въобще не се оказа със стандартната продължителност. Върнахме се в квартирата след десет дни и девет нощи, в същото населено място, в което ни очакваха и работата, и роднините, и приятелите ни. Отключихме входната врата малко преди полунощ, изтощени от тематичната почивка, но и удовлетворени, че натрупахме житейски опит като младо семейство, което е познало от първо лице вкуса на скандала, но и сладостта от помирението.

Със сетни сили се добрахме до леглото и без да си кажем наложилото се напоследък пожелание „Лека нощ, миличко“, паднахме в несвяст и останахме в това състояние неопределено време. След като се наспахме качествено и се насладихме на питателната следобедна закуска, разопаковахме багажа и неусетно се върнахме към обичайния си житейски ритъм. Единствената промяна бе, че дамата на моето сърце и аз, законния притежател на въпросният орган, обитавахме един и същ апартамент.

Дните се заредиха чаровно еднообразни и изпълнени с малки радости и болки. Всеки нов изгрев носеше обичайните приливи и отливи на настроение и щедро ни канеше да се впуснем в изпълнение на неотложните си професионални ангажименти. Залезите обаче се оказаха по-желани. Прибирах се след работа в седем часа, целувах младата си съпруга, разменяхме няколко думи и хванати за ръце сядахме да вечеряме. Жена ми обикновено говореше малко повече, отколкото би ми се искало, а аз, в повечето случаи, лицемерно омитах чинията в опит да прикрия неудоволствието, че вкусът на гозбите ѝ осезаемо се различава от кулинарните шедьоври на мамините манджи. Но, както се казва: Любовта изисква жертви. По някое време, запретвахме ръкави и в романтичен унес заедно измивахме чиниите, след което се оттегляхме в уюта, комфорта и моралната защита на брачното ложе.

***

Една вечер, когато привършвах второто ястие, докато вглъбен в себе си се убеждавах, че се наблюдава известно подобрение във вкусовите качества на пилето с картофи, съпругата ми се обърна рязко към мен с поглед, подсказващ наличието на чувство за вина.

– Алекс – произнесе името ми плахо, но стисна ръката ми силно, – издъних се.

– Какво е станало? – попитах напрегнат.

– Дядо ти се обади вчера. Звучеше едно такова… мрачно. Пита за теб и като му казах, че те няма, измърмори нещо, което не разбрах, и затвори.

– Дядо не е от приказливите – опитах се да оправдая стареца. – Имам уговорка с него да си говорим.

– Нещо важно ли е?

– Не ти ли казах какво се случи на сватбата ни?

– Не, не си – каза милата ми съпруга по начин, навеждащ на мисълта, че за жените не представлява трудност светкавично бързо да трансформират вината в обвинение.

– Мислех да ти разкажа, но явно съм забравил – хванах ръката на жена ми и я погледнах любовно. – Дядо ми се държа много странно на сватбата. Разстрои се, когато започнаха танците. Разбрахме се да поговорим след като се приберем от медения месец. Дължи ми обяснение. Сигурно затова ме търси.

– Обади му се – отсече жената и докато се усетя, натика телефона в ръцете ми.

Без да издам звук, повлиян от настоятелната покана, набрах номера на дядо. Не след дълго от другата страна се чу рядко употребявания глас на стареца:

– Да.

– Аз съм, дядо, Алекс.

– Да – повтори възрастният роднина, което по пътя на логиката означаваше, че не е разбрал точно с кого разговаря.

– Аз съм Алекс. Търсил си ме.

– О, Алекс, ти ли си? Търсих те вчера.

– Знам.

– Имахме уговорка – уцели целта дядо ми. – Искаш ли да се видим? Мисля, че сега съм готов.

– Готов за какво? – ако целта на стареца бе да подсили интереса ми, то с ръка на сърцето мога да призная, че я постигна. – За какво си се подготвил бе, дядо? Само ще говорим, няма да те мъча.

От другата страна на слушалката стана неестествено тихо и точно тогава за пръв път осъзнах, че ни предстои един необикновен разговор, чиято стойност щеше да е далеч по-голяма, отколкото си представях.

– Утре е събота – казах. – Ще дойда при теб към десет сутринта. Става ли?

– Десет е добре – с променен глас отвърна старецът и добави: – Хайде да се видим в парка. Тук, зад тези стени, ми е малко задушно. Искам да сме на въздух.

– Имам идея – не се предавах аз да диктувам условията. – Искаш ли да идем за риба?

Без да се замислям много, реших, че предложението си го биваше. Знаех, че старецът обича да посещава брега на Дунава, за да лови риба и най-вече за да се изолира още повече от заобикалящия го свят. От своя страна, аз също харесвах този род преживявания. Допадаха ми още откакто бях невръстен хлапак и придружавах татко до водоемите с детската си пръчка и ентусиазъм, съизмерим с този на капитан Ахав от романа „Моби Дик“.

– Става – по гласа разбрах, че от другата страна дядо ми, доколкото тайнствената му натура позволяваше, прояви тревожния симптом, характерен за разболелите се от риболовна треска. – Аз ще ида рано. Ела направо при потъналия кораб.

Върнах телефона на съпругата ми и вместо да потъна отново в познатия романтичен унес, продължавайки с измиването на чиниите, аз се заех с подготовка на рибарското си оборудване. Отне ми около час и половина да изнеса въдиците от килера, да вържа кукички, да изчисля ще стигне ли наличното олово за тежести и да проуча в интернет в колко отварят рибарските магазини, за да се снабдя с предпочитаните от рибари и обичаните от риби бели червеи.

***

На следващата сутрин, малко след като изгревът окъпа с неземната си красота синята речна повърхност, аз пристигнах на брега. На уреченото място нямаше никого другиго освен белокосия мъж – моя дядо. Поздравихме се и аз направих необходимото, за да може моите олово, кука и стръв да потънат в дълбоката вода и да намерят рибата преди да се е нахранила другаде. После приближих притихналия старец.

– Кълве ли? – зададох най-важния въпрос за нас, представителите на многобройната рибарска гилдия.

– Не – отвърна лаконично колегата. – Не иска, но времето е приятно и да няма риба, не е толкова важно. Ще хванем поне слънчев загар.

– Няма да е за пръв път да се прибера с празни ръце – усмихнато допълних песимистично предчувствие на събеседника. – Харесва ми да идвам на реката. Няма никакво значение дали ще уловя нещо, или не. Радвам се, че сме тук. Двамата с теб.

– Тук е хубаво. Тихо е. И важното е, че сме далеч от света там – дядо махна с ръка, сякаш да уточни, че бяга от нещо, което се намира някъде зад гърба му. – Аз затова идвам – да избягам.

И двамата разбрахме, че тишината след последните думи на стареца се оказа необходимия увод към предстоящия разговор. Вгледах се в прегърбеното тяло до мен и отново, както на паркинга пред ресторанта, ми се стори, че дядо е изгубил половината от ръста си. Сложих ръка на рамото му и преминах директно на въпроса, който ме вълнуваше от последния път, в който се видяхме:

– Какво ти има, дядо? Изглеждаш тъжен. Винаги си изглеждал така, но сега… Сега ме плашиш. Какво те мъчи?

Старецът отговори, но гласът му бе друг – различен, лишен от емоция. Глас без цвят:

– Ти не знаеш нищо за мен. Никой не знае колко... Колко ми тежи, че мълчах досега. Дори баща ти не ме познава. Не ви виня. Аз просто се затворих и дълго не можех да говоря за това, което се случи тогава.

– Защо, дядо? – попитах, докато невидима ръка ме бе хванала за гърлото. – Аз винаги съм те обичал, нищо, че не си от приказливите, често се затваряш в себе си и изглеждаш нещастен като за целия китайски народ. Какво ти се е случило? Защо си тъжен и защо… Защо танците на сватбата ми те разстроиха?

До този момент старецът гледаше разсеяно във водата пред себе си. Последните ми думи обаче го накараха бавно да отмести погледа си и да го спре в очите ми. Онемях. Замръзнах на място. Изпитах нещо, което никога преди не бях преживявал. Видях… Видях как изглежда нищото. И то се бе настанило в душата на дядо ми. Трудно е за обяснение и не мисля, че имам достатъчно богат речник, с който да го опиша. Пустиня, мъгла, празно пространство, без признаци на живот. И е това, и не е. Нищо. Срещу мен стоеше само кожената обвивка на човек, но отвътре съдържанието си бе отишло. И точно когато се зачудих какво следва от срещата на брега на Дунава, в погледа на стареца светна плаха малка светлинка, която бързо се разрасна, и в старата кожа срещу мен се върна човекът.

– В онзи ден нещо умря в мен – изскърца гласът на дядо ми. – Отиде си. Търсих го през последните години, но така и не можах да го намеря.

– За какво говориш, дядо? Разкажи ми.

– Искаш ли, наистина? Искаш ли да ти разкажа? Баща ти дори не е чувал тази история. Не съм я споменавал на никого досега. Мълчах, като си мислех, че ще го опазя. Очаквах, че ще защитя него и всичките ми други близки. Така си мислех тогава, а сега се съмнявам, че е трябвало да мълча.

– Аз съм тук и съм готов да те изслушам, дядо – казах и сложих ръка на рамото на стареца.

Той затаи дъх и бавно и отчетливо проговори, сякаш говореше на чужденец, който няма никаква представа от български език:

– Бях в лагер, Алекс. Комунистически концентрационен лагер – каза и отново стана тихо.

Само дето този път тишината бе по-различна. Той мълчеше, защото търсеше правилните думи да продължи, а аз мълчах, защото нямах какво да кажа. Ядосах се на себе си. Само в рамките на няколко кратки минути, отново изгубих речника си. И друг път ми се бе случвало да искам да говоря, но предварително да съм наясно, че всичко, което бих казал, щеше да бъде лишено от сила топло въздушно течение, излизащо от устата ми.

– По-лош от нацистките – след малко тихо продължи старецът. – Бях затворник, Алекс. Даже не точно затворник. По-лошо. Оказа се, че съм пленен от едни хора, които не бяха хора, а машини за унижаване. Палачи, които имаха властта да убиват дори тогава, когато оставяха някой жив. Натикаха ме там без съд и присъда и ме направиха да съм никой. Поне така си тръгнах оттам.

– Защо са те вкарали в лагер? – попитах с пресъхнала уста и отворени очи, готови да станат свидетели на най-голямата тайна в историята на рода ми. – Чувал съм ужасни неща за условията там, но мисля, че не зная почти нищо. Никой не говори, сякаш не се е случило в България.

– Да, Алекс. Винаги съм се питал защо историята за онези дни е погребана така, както живи бяхме погребани и ние. Някои изобщо не искат да знаят какво е ставало там, а други все още не смеят да поискат да разберат.

– Нямах представа, че си преживял толкова ужасно нещо – не можех да си владея нито гласа, нито ума, и въпреки това не се предавах да предразположа дядо ми да говори. – Съжалявам. Много съжалявам. Ще разкажеш ли какво е ставало там?

Старецът се изправи, махна звънчето от върха на въдицата, с бавни движения взе пръчката и занавива макарата. Смени стръвта и след като оловото потъна на десетина метра от брега, седна отново на малкото си рибарско столче. Чак тогава започна да разказва.