Внезапно пуснаха нашата песен, онази, която носи спомените ни и в която зарових твоето признание. Той ме погледна с очакване, усмихна се и попита "Ще танцуваш ли с мен?". Отхвърлих всичко преживяно, когато се обърнах към теб, а ти не гледаше в моята посока и му подадох ръка. Той ме обхвана в прегръдките си, а ти беше с нея и също я обгръщаше с желание. Усетих как ръцете му се спускат надолу по тялото ми, но очите ми не бяха отправени към него, а гледаха право в теб, докато я целуваше. Усетих, че съм изгубила всичко и се предадох в ръцете му. Обгърнах шията му и скрих лицето си в обятията му, за да не забележиш сълзите ми. Ръцете ми се спускаха по яката на ризата му, водени от желанието за отмъщение, усещах все по-осезаемо парфюма му, но се заблуждавах. Не беше твоят аромат, не беше ти, усещането не беше същото онова, от което потръпвах само при допира ти...

Нека не мисля, това ме съсипва и отнема дните ми един по един. Сложих си онази маска на безразличието, която мразя до безумие, но която ме предпазва да не се разруша преди края на песента, преди да се прибера вкъщи, в студената стая и да се примиря със съдбата си. Любими, целувай я, прегърни я силно, но знай, че никога няма да успееш да я погледнеш с онези очи, с онази нежност и загриженост, които ми отдаде в онази наша вечер и винаги ще ми принадлежат.