Татко!

Стамат почина внезапно. Млад мъж беше, нямаше и 40. В три през нощта парализираната му дъщеря звънна ужасена на вратата на съседите. Извикаха “Бърза помощ”, но той вече беше свършил.

Събраха се бабичките от входа да приготвят всичко – тъй,  както си му е редът. Дядо Радой и Петър го окъпаха и облякоха в най-свестния кат дрехи, който намериха. Костюмът сигурно беше още от сватбата му – цепнаха гърба на сакото и задницата на панталона и го натъкмиха. Съседките сложиха да варят житото, курбана и боба.

Завалийката, отдавна беше останал без жена и с недъгаво дете на ръце. Боже, боже, кой щеше да се погрижи за момичето? Къщата беше мръсна, запусната. Може и грях да е, но жените защъкаха покрай тялото да почистят и поприберат малко, че бяха повикали свещеника – срамота е да го посрещнат в тая кочина. А Малинка, милото, плачеше в инвалидната си количка и разказваше, че се е събудило от стенанията на баща си.

Майката избяга с някакъв, когато детето беше тригодишно. Махна се и никаква повече не се яви. Как не ù трепна сърцето за сакатата ù дъщеря? Стамат я гледаше, Стамат я водеше на училище. Животът му беше само Малинка. Един път не излезе с другите на беседката пред входа: една ракия да пие, карти да поиграе. Мъж като планина, а подир жена не се обърна. Приятел не го потърси. И тъй ли нямаше поне един роднина да му отвори вратата? Припяваха комшийките и разбъркваха манджите, а Малинка ги гледаше с уплашените си умни очи.

Скоро щеше да дойде свещеникът. Ще опее мъртвеца и ще го вдигнат към гробищата. Шетаха бабичките, но две от тях бяха неотлъчно до ковчега. Оставете ме сама с него, каза Малинка, и затворете вратата.

Татко! Татко! Ти ме отгледа, ти беше до мене. Мама ме е оставила, а ти – не. Хранеше ме, къпеше ме, приспиваше ме. Ти беше моите крака – това, което си нямам... Бях много малка и ми беше трудно да се придвижвам с количката. Прекатурвах се и се наранявах, но ти винаги ме вдигаше и ме утешаваше...

Помня деня, в който навърших 11 – преди четири години. Тогава ми махна дрехите и аз си помислих, че съм се изцапала с тортата и пак ще ме вкараш в банята. Но ти съблече и себе си и ме прониза. Хапеше гърдите ми – болезнени орехчета, разкървави устните ми. И продължи да го правиш много пъти още. Мензисът ми дойде, когато бях на 13. Тогава ти промърмори недоволно: няколко дни няма да вкарваме камиона в гаража.

Отначало не знаех, че постъпваш нередно с мен. На кого да кажа? Нямам си никого и нищо. Нито приятели, нито компютър като моите връстници, а ти така и не ми взе книга от библиотеката. Но в училище разбрах, татко, че не трябва да правиш това с мен. Още пещерните хора са наложили този закон – не може баща да посегне така на детето си...

Помниш ли, татко, когато ме заведе да видя морето? То ревеше, вълните бяха огромни и духаше силен вятър, а ти ми направи хвърчило. Държах въженцето в ръце, а то искаше да ме вдигне нагоре. Сякаш ми казваше: “Ти не можеш да вървиш, Малина, но можеш да полетиш!”

Сега, татко, когато тебе те няма, може би мама ще дойде да ме вземе. С нея имаме да си говорим толкова много! И дори си мисля, че тя ще ми купи всички онези неща на “Уинкс”, които страшно исках преди 5 години!

Знаеш ли, татко, че съм влюбена? Ти не забеляза. Безумно обичам Станислав от нашия клас – ако не го виждам, ще умра. Той е висок и има сини очи. Много ми е мъчно, че от догодина може да учим в различни училища. Вечер, след като ти най-сетне се облечеш и ме оставиш, си мисля как ще се разделим с него и плача. Вчера в голямото междучасие имаше тълпа от деца по стълбите и аз не можех да мина с количката, но Станислав разгони всички и ми освободи пътя...

Не трябваше да правиш така, татко! Аз съм ти дете! Зная какво се случва с мен. Ще родя брат си или сестра си. Затова, татко, снощи, след като се напи, натъпках в устата ти всичките ти хапчета за сърце...