Татко!
Стамат почина внезапно. Млад мъж беше, нямаше и 40. В три през нощта парализираната му дъщеря звънна ужасена на вратата на съседите. Извикаха “Бърза помощ”, но той вече беше свършил.
Събраха се бабичките от входа да приготвят всичко – тъй, както си му е редът. Дядо Радой и Петър го окъпаха и облякоха в най-свестния кат дрехи, който намериха. Костюмът сигурно беше още от сватбата му – цепнаха гърба на сакото и задницата на панталона и го натъкмиха. Съседките сложиха да варят житото, курбана и боба.
Завалийката, отдавна беше останал без жена и с недъгаво дете на ръце. Боже, боже, кой щеше да се погрижи за момичето? Къщата беше мръсна, запусната. Може и грях да е, но жените защъкаха покрай тялото да почистят и поприберат малко, че бяха повикали свещеника – срамота е да го посрещнат в тая кочина. А Малинка, милото, плачеше в инвалидната си количка и разказваше, че се е събудило от стенанията на баща си.
Майката избяга с някакъв, когато детето беше тригодишно. Махна се и никаква повече не се яви. Как не ù трепна сърцето за сакатата ù дъщеря? Стамат я гледаше, Стамат я водеше на училище. Животът му беше само Малинка. Един път не излезе с другите на беседката пред входа: една ракия да пие, карти да поиграе. Мъж като планина, а подир жена не се обърна. Приятел не го потърси. И тъй ли нямаше поне един роднина да му отвори вратата? Припяваха комшийките и разбъркваха манджите, а Малинка ги гледаше с уплашените си умни очи.
Скоро щеше да дойде свещеникът. Ще опее мъртвеца и ще го вдигнат към гробищата. Шетаха бабичките, но две от тях бяха неотлъчно до ковчега. Оставете ме сама с него, каза Малинка, и затворете вратата.
Татко! Татко! Ти ме отгледа, ти беше до мене. Мама ме е оставила, а ти – не. Хранеше ме, къпеше ме, приспиваше ме. Ти беше моите крака – това, което си нямам... Бях много малка и ми беше трудно да се придвижвам с количката. Прекатурвах се и се наранявах, но ти винаги ме вдигаше и ме утешаваше...
Помня деня, в който навърших 11 – преди четири години. Тогава ми махна дрехите и аз си помислих, че съм се изцапала с тортата и пак ще ме вкараш в банята. Но ти съблече и себе си и ме прониза. Хапеше гърдите ми – болезнени орехчета, разкървави устните ми. И продължи да го правиш много пъти още. Мензисът ми дойде, когато бях на 13. Тогава ти промърмори недоволно: няколко дни няма да вкарваме камиона в гаража.
Отначало не знаех, че постъпваш нередно с мен. На кого да кажа? Нямам си никого и нищо. Нито приятели, нито компютър като моите връстници, а ти така и не ми взе книга от библиотеката. Но в училище разбрах, татко, че не трябва да правиш това с мен. Още пещерните хора са наложили този закон – не може баща да посегне така на детето си...
Помниш ли, татко, когато ме заведе да видя морето? То ревеше, вълните бяха огромни и духаше силен вятър, а ти ми направи хвърчило. Държах въженцето в ръце, а то искаше да ме вдигне нагоре. Сякаш ми казваше: “Ти не можеш да вървиш, Малина, но можеш да полетиш!”
Сега, татко, когато тебе те няма, може би мама ще дойде да ме вземе. С нея имаме да си говорим толкова много! И дори си мисля, че тя ще ми купи всички онези неща на “Уинкс”, които страшно исках преди 5 години!
Знаеш ли, татко, че съм влюбена? Ти не забеляза. Безумно обичам Станислав от нашия клас – ако не го виждам, ще умра. Той е висок и има сини очи. Много ми е мъчно, че от догодина може да учим в различни училища. Вечер, след като ти най-сетне се облечеш и ме оставиш, си мисля как ще се разделим с него и плача. Вчера в голямото междучасие имаше тълпа от деца по стълбите и аз не можех да мина с количката, но Станислав разгони всички и ми освободи пътя...
Не трябваше да правиш така, татко! Аз съм ти дете! Зная какво се случва с мен. Ще родя брат си или сестра си. Затова, татко, снощи, след като се напи, натъпках в устата ти всичките ти хапчета за сърце...
© Аноним Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Харесах.
-
Тъжен и реален, като самия живот!
-
Покъртителна история, отекваща дълго, много дълго в съзнанието. Моите почитания към автора, успял в такъв кратък като обем текст да синтезира толкова много житейска болка и да насити действието с такава интензивна емоция!
-
Двете страни на медала. С лице към теб - хората виждат едната, другата прозира откъм гърба ти...
-
Благодаря за прочита!
-
Покъртително но и много истинско. Имам достатъчно житейски опит за да твърдя за тези, които се съмняват че сюжета е истински и само имената и обстановката са променени. Живота си има свойте закони, и те нямат нищо общо с нашето човещко разбиране за право и морал. А Едиповия комплекс винаги е бил и ще остане основата на човещката емоционална природа. Поздравления за разказа!
-
Не знам какво да кажа... Адско е. Едно от най-тъжните неща, които някога съм чела...
-
!!!
-
... !
-
Благодаря на коментиралите!
-
Стисна ме за гърлото! Тежък разказ!Показани са две страни на човека -добър и лош, но винаги заплащащ за добрината или причиненото страдание.
-
ОХ!!!!
-
прочетох го,но ми е трудно да изкажа мнение..мн тъжен и потресаващ разказ..надявам се че е само разказ
.. -
Шокиращо. Много силна тема. В началото на разказа почувствах симпатия с бащата : все пак единствен родител на дете с увреждане. После всичко се срина, разбирайки колко чудовищно е постъпвал. Подобна промяна в перспективата е трудна за постигане по този плавен начин. Браво!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
