Терзанията на доктор Алекси

Докторът на философските науки Алекси Николчевски тръшна вратата на апартамента и като се изпъна по навик, закрачи към работното си място, което преди няколко месеца прегърна с небивало вдъхновение. Изобщо Алекси си беше вдъхновен във всичко. Едни паници да измие, върши го с ум, ръце, сърце и естествено, с философска мисъл. Гарнирано с вече споменатото вдъхновение. Та и сега! Ако си мислите, че докторът по философия се е закрачил към някое полумрачно кюше, наблъскано с книги и където тай ще подпре дълбокомислено глава, за да измъдри някоя теза, постулат или друга философска измишльотина, дълбоко ще се объркате. За тая работа никой вече не плащаше, защото народа философстваше самостоятелно и никой не искаше акъл от друг. По тази причина Алекси трябваше да се хване на друга работа, за да осигури битуване на тялото си, което освен духовна, имаше нахалството да жадува и за храна в паница.

Ще се зачудите сигурно защо вместо да философства над важни въпроси, та после да ги разпилее щедро сред населението, нашият учен се е запътил към работен обект, нямащ нищо общо със споменатата дейност. И за да не изтезаваме повече любопитството ви, направо към целта. Алекси беше прегърнал по най-сърцат начин работата в едно заможно семейство, състоящо се от мъж Тодор, жена Деси и мъжко отроче, именувано Майкъл! На дядо си Михал кръстено! Точно за него трябваше да се грижи и да го ограмоти, както се оказа – насилствено! В тази дейност активно се включваше и майката, но не като помощник-възпитател, а като доброволна ученичка. Не че нещо влизаше в главата ѝ, ама я кандилкаше в знак на съгласие, от което трябваше да се разбере, че схваща нещо.

Още когато приключи първият му работен ден, той разбра, че това ще е повратна точка в живота му! Какво семейство, какво дете, боже мой, простена душата му, сви се в болезнен спазъм, ама нали все пак беше философ, прие стоицизма и закрачи решително към новото поприще. Ще речете, какво пък толкова, един сополанко да не може да озапти! Или да не изтърпи хирургичния шедьовър Деси? Не знам дали споменахме за съставните части на стопанката на този дом, но тя беше едно нагледно крачещо показно на различни пластични хирурзи, изпълнили точ в точ мечтите ѝ за притежаваните екстри от обожавани от нея певици и моделки.

Този ден Алекси трябваше да втълпи в главата на Майкълчо как се пише буквата Л. Почти на шест години, а никак не схващаше защо точно трябва да знае буквите, защо изобщо трябва да учи и като какъв се явяваше той в тази ситуация, та ще му набива в главата подобни глупости. Буден ум не беше навестил семейството и в съзнанието на Алекси скоро се появи спотаена ненавист. Пълни въздухари, горестно констатира той и по тази причина настроението му потъваше в скръб! Ако не беше модата на домашните възпитатели, тия никога нямаше да се сетят да го наемат, ама не ставало така, обясни кратко тезата си Десито. Сбираме се някъде значи, разправяше му за ситуацията, и даже развива мисъл. Всеки се обзавел (така казваше „обзавел”, като че сме мебели, констатира веднага Алекси), с домашни възпитатели, камериерки, градинари, готвачки, ний да не сме по-долу, дивеше се тя е трепкаше с мигли срещу философа.

- Че онъз кифла на Радослав, дето само знай да се пудри, тя моля ти се е обзавела с възпитател-журналист! Разправя, че имали някаква култура, ама широка ли била, тясна ли, не запомних. Като му видях дрешките - изпадняр някакъв! И като разбрах, веднага си рекох, че ще я бия по това обзавеждане. Питах тук-там и разбрах, че тия като тебе били хем по-изпаднали, хем по-учени! Ха сега да ги видим! – така завърши доводите по назначението Деси и му рече още да научи Майкъл на азбуката. Голяма работа щял да свърши, защото детето не си падало по науките. Ама и защо му е да учи толкова, нижеше бисер след бисер Десито и даваше за пример Тодор, който не бил прочел ни една книга през живота си, купил си някаква диплома наскоро, а тя ако искала, можела да си купи диплом за психолог. Било модерно и струвало скъпо! Обаче не искала.

И така Алекси трябваше да набива в главата на Майкъл азбуката. Това внасяше смут в душата му, защото с темповете, с които вървеше ограмотяване на хлапето, можеше да му поникнат мустаци, дето се вика…

Като тръшна тежката врата след себе си, философът-доктор отново потъна в обичайния си размисъл. Защото мисленето и потъването в дебрите му нямаше как да се избегне. Можеше без храна и секс, ама без да се диви над това-онова – не можеше. И понеже след седмица престой във въпросната къща мозъкът му взе да става на ошав, се сети за предишната си работа, когато се беше захванал със сервитьорство. Беше чул, моля ви се, че печелели повече от истински професор-философ! А той беше само някакъв си доктор на споменатите науки! Малко му дойде нанагорно да се цани баш в този отрасъл, ама какво да се прави – сметките не чакат, а и тия идиоти, мерзавци и кожодери същи - инкасаторите, взеха да го причакват от всеки ъгъл. Така че нямаше къде да мърда и взе да разнася напитките на зажаднелия за алкохол народ от двата пола. Защото пият, бе! Пият като за последно и ни мъже, ни жени си поплюваха по въпроса. Това така отврати философа от тази дейност, че направо му идваше да ги души един по един. Сюнгери! Не мислят за здравето си и за всичките вреди, които нанасят на личното си телосложение, семейния и обществен живот. Така се отплесваше да мисли Алекси, гледаше ги първо укорително, после съжалително и накрая взе да им подмята злъчно, че така не бива! Ония сюнгери го гледаха със замрежен поглед, малоумно питаха „Кое не бива” и после наливаха в гърлото си поредната доза. Като разбра, че ни с думи, ни с ехидни подмятания и откровени забележки относно здравословното им състояние и морален облик няма да ги вразуми, Алекси пусна в действие пъклен план, който избистри в една самотна вечер, кога се чудеше как да си сгрее сам нозете под юргана. И като не можеше да заспи, взе, та глътна едно хапче. То пък да вземе, та да го обърка и вместо да заспи, го прокара. По тази причина прекара нощта в тоалетната. И точно тогава му хрумна идеята да направи така, че целият бар да се посере вкупом. Естествено, посраха се! А него изгониха, защото не беше трудно да го изловят, тъй като честният му поглед не издържа разпита на собственика и взе да трепка с мигли като сгафил първолак. Само заради философската му мисъл и титла на доктор онзи престъпник, собственикът на бара, не го изрита откровено, а само процеди през зъби едно”идиот” и затръшна вратата зад гърба му.

Заедно с прозвището, накърнило до дъно на душа, достойнство и други прилагателни, прикачвани към интелигентни особи, Алекси отнесе и няколко силни потупвания по тялото му, които повечето биха причислили към категорията на тупаник, но не и той. Все пак, душата му зацвири обидено и ще не ще, тръгна си към апартамента.

И точно в този момент съдбата го потупа нежно по рамото. Като усети тая нежност, Алекси отвърна поглед от земята и те ти изненада! Баш пред него имаше Погребално бюро! Философът веднага се взе в ръце и умът му, този брилянтен ум, измисли тутакси нов план! Ей го къде ще е новото му работно място! При покойниците! Ни ще пият, ни ще пушат! Изобщо пълни нипукисти, на които вече нищо не им е нужно и по тази причина няма да му се налага да им втълпява в главите здравословни навици. Най-много да изрече успокоителни слова към опечалените! Ами да! Онзи се гътнал и умрял, ама тия около него реват, та се късат, като че ще го съживят. Ще ги успокоява, ще им дава кураж и сили.

Така и направи. Главният погребвач прегърна с небивал възторг идеята му, включи го в екстрите и Алекси тръгна да успокоява опечалените. Първият клиент беше сух дядка. Бабата му напротив – напращяла от меса, червени бузки, руси букли изпод жалейката и цици, порещи въздуха на двайсет сантиметра пред нея. Отиде да я успокоява, прегъна я свойски през раменете, а бабето моля ви се, клюмна глава върху рамото му и взе да си бърше сополите от служебният му черен костюм. Карай, рече си тогава той и я притисна още по-силно. При това действие опечалената го погледна през сълзи и му рече, че като нищо може да се видят по-късно за да я успокои по-всецяло. Усмихна му се обещаващо и пак зациври, да не си рекли родата, че дядката още не изстинал, а въртиопашката вперила взор в друг мъж, макар и философ! При перспективата да се вкопае в месищата на вече самотната бабка, на Алекси му се отщя да теши опечалените. Сподели вижданията си с главния погребвач и той представете си, се ядоса! Инвестирал в костюм, надул цената с екстра „утешение от философ” и сега го зарязва! След което откровено му намекна как бил да го смачка, да го тури под друг покойник и отиде, та се не видя! При тази закана на Алекси не му оставаше нищо друго, освен по най-бръз начин да надуе платната към родния апартамент и да се отдаде на размисъл за нов бизнес-план.

След няколко дни попадна на обява за възпитател на дете. Сиреч, на наш Майкълчо, в съпровод с майка му Деси. Тия няма да ме бият, предположи той и по навик се отдаде на размисли. Едва ли ще пият троицата, едва ли ще вземат да мрат! Млади са! Па все едно дете ще успее да ограмоти, рече си тогава и се отдаде с жар на новата си работа, с която започна и този разказ. Освен това там работеше вече трети месец, без да му правят намеци за гонене или непригодност към обстановката. Напротив! Вписваше се идеално в този дом и според Десито, към семейството. Майкъл научил азбуката до половината, тя прихванала това-онова от размислите му, записала си била някои непознати думи и ги научила наизуст, та да смае обществото от козметичните салони. Дори накара Алекси да й разкаже някои книги надве-натри, та и с четене да се похвали. Изобщо вече минаваше за интелектуалка! По този повод му даваше бакшиши, на педикюристката давала, дето и пилела ноктите, та него ще подмине, да не е по-долу от нея! „ Тя краката ми въвежда в ред, а ти – главата! А тя е по-високо от краката, нали?” Това му обясни, въпреки че след размисъл вметна, че понякога краката били над главата, но … и се опули срещу него.

- Докъде стигнахме за днес докторе и философе? – отвори му вратата Десито и го дари с блестяща усмивка

- До лъ! – съобщи за овладените науки от отрочето и също се ухили.

- Остави долищата, нали азбуката учите? – отново се ококорчи тя и се плесна по челото: - Да не би да е научил буквите и сега да сте минали на реки, долове и планини някакви?

- До буквата Л – конкретизира науките Алекси и се тръшна на фотьойла. След кафето, съпроводено с други любими напитки, го очакваше сбит преразказ на някоя от книгите на Пауло Куелю за Деси и вече споменатата буква. Зор нямаше!

Да, зор нямаше…простена спотаено душата на Алекси и мисълта му се оттече в миналите професионални поприща. Труден е животът! Буквата Л… Какво ли го чакаше до края на азбуката? Дали пък да не се върне в Погребалното бюро да теши опачалените, току виж му излязъл късмета с някоя по-засукана и най-вече заможна вдовичка…