ТИ

(Картината)

“Затвори очи и ще видиш всичко!”

Даниел Буланже, “Павилионът на Мага”

Бавно завъртя ключа на входната врата и включи осветлението. В късната вечер домът му беше тих и самотен. Не очакваше някой да го посрещне. В мига, в който прекрачи прага, върху му се стовариха умората на деня и самотата на вечерта. През деня не мислеше за това, не му оставаше време - “въртележката” работеше на високи обороти.

По навик посегна за дистанционното на телевизора. Все още го правеше всяка вечер, въпреки, че вече почти не гледаше телевизия. Повъртя дистанционното в ръце, усмихна се тъжно и без да включи телевизора, го върна на място. Всичко беше само навик – учудваше се как с всеки изминал ден все по-малко му липсват вечерните часове пред телевизора. Лошата шега, която му беше скроила съдбата, май му направи услуга.

Намали осветлението, отпусна се в креслото и затвори очи. Остана дълго така.

През няколкото спомена, които се блъскаха в главата му и сякаш се надпреварваха с него самия, изплува един образ. Една картина - видяна някъде, някога. Дори не си спомняше къде и кога. Дали не е било само сън? 

Мобилният телефон тихичко иззвъня. С нежелание и усилие отвори очи. Знаеше кой може да е по това време. Размени няколко думи с приятел. Завърши разговора с обичайното за малкото останали истински приятели “Благодаря ти, че се обади”.

            Помнеше само картината. Вакханалия от багри. Сякаш дъгата се беше залюляла в лудешки танц. Като подивели коне се блъскаха цветовете и се мъчеха да излязат от рамката. Помисли си: “Рамката е грозна. Как може да сложиш в рамка дъгата”.

От този миг сякаш се сля с всички тези цветове, които зазвучаха в него с гласове и музика.

Дори когато стоеше с широко отворени очи, картината го преследваше. Не, не го преследваше, а просто си стоеше пред него, до него, в него, извън мястото и времето, извън чувствата, извън деня и извън нощта – неотменна и уж непроменяща се, а всеки миг различна – като зимно море, като слънчева пустиня, като омайна усойна гора, изпълнена със злак и звуци.

Дните пак го завъртяха в лудешкия ритъм на работата.

Някак си свикна. В началото се плашеше от новото и непознато обсебващо го присъствие. След време, ако за миг картината и звуците изчезнеха, го завладяваше непозната тревога... 

Все по-често започна да се усамотява. Макар че все така се раздаваше в работата си, понякога се опитваше да открадне няколко мига, за да усети с цялото си същество това сливане. Това не беше му се случвало никога преди.

Стоеше, като че ли от часове, със затворени очи и се наслаждаваше и удивяваше на ‘’своята’’ картина... Цветовете оживяха. Бавно заплуваха. Рамката изчезна. Плавно започнаха да преливат и... Ето! Видя я! Пред него се очерта  женска фигура, бавно изплуваха ясни черти на лицето. Не беше нито млада, нито стара – нямаше възраст. Не беше красива, но не беше и грозна. Дори не знаеше дали я харесва.

- Господи! Коя е тази жена?!

Суетнята в офиса разпръсна думите звучащи в него.

Мислеше си: “Ако я срещна, дали ще я позная... Ако я позная, дали ще мога да я погледна... Какво ще стане, ако я позная и й обърна гръб.”

Тогава чу нея в себе си с онова ядно-закачливо “Ти на мен ли гръб ще ми обръщаш?’’

Усмихна й се:

 - ТИ си! Отивай си в къщи!

 - Настигни ме! Аз ще те чакам!

Малко по-късно тя за първи път му пожела: “Лека нощ, обич моя!”. 

Отвори очи. Денят пак се завъртя, но вече беше различен този ден, както и всички следващи дни. Нищо вече не беше същото, след като я  "видя".

Времето минаваше, а той започна да го измерва в себе си с "преди" и "след"... Всяка нощ очакваше гласа й в себе си да му пожелае “Лека нощ”. Мислеше, че не може да заспи без това. И тя идваше, всяка нощ...

Не беше си я представял точно такава... но почувства – това е тя, неговата, единствената възможна, единствената истинска, която никога не беше  срещал.

Тя се усмихваше... 

Опитваше се да не мисли за това, но то беше по-силно от него. Знаеше, че някой ден ще я срещне, а дори не беше сигурен дали го иска...

Започна да "разговаря" с нея във всеки миг, когато му беше възможно. Понякога тя му разказваше сънищата си или мечтите си. Разказваше му как сънува музика...

Няколко пъти му разказа, как чувства болка... Уплаши се. Тя му описваше точно неговите физически болки. В такива моменти  го обземаше вледеняващ страх. Сопваше се:

- Махай се! Страх ме е да не те нараня.

- Липсата ти ме наранява, моя любов.

Идваше и неканена, и неповикана. Понякога му повтаряше като в забрава стих от песен, чути или прочетени думи, дори и вицове. Той се ядосваше, защото това му пречеше да се съсредоточи в работата. Отначало я наричаше с груби и обидни думи, но тя си звучеше все  такава, всеки миг различна –  весела или тъжна, досаждаше му с нейното “Много ми е студено без теб” или го заливаше със смеха си. Когато я нагрубяваше, му отвръщаше троснато “Я не така! Попитай ме как съм.”

Често му повтаряше:

 - Моля те, пази се! Всяка нощ се моля за нас!

Отговаряше й удивен:

 - Още ли ме чакаш!

 - Знаеш, че те чакам!

 - Никоя жена досега не ме е чакала толкова дълго...

Ледът в сърцето му се разтопяваше бавно – капка по капка. Непозната сила го караше да затваря очи и да я повика... отново и отново

Колегите му седяха около заседателната маса. Обсъждаха новите назначения. Вече бяха минали първите три етапа – огледа на документите и двете интервюта. Както винаги, искаха да изберат най-добрите. От всички кандидати екипът му отся петима. Заместникът му отвори папка и започна да чете документите на първия одобрен. Той изчака няколко минути, после го прекъсна:

 - Остави ги на бюрото ми. Ще ги прегледам по-късно. Всички сме уморени, а имаме и по-важна работа.

Така и не успя да прегледа папката. Преди да си тръгне от офиса, посегна да я вземе, някакво колебание го спря, отказа се, но после се върна.

Отново беше сам в къщи. Удобното кресло го обгръщаше и го караше да се чувства защитен. На коленете му лежеше папката с документите. Отвори я и започна да ги чете, а мислите му препускаха... Спря четенето и притвори очи.

 - Не можем да продължаваме повече така! Липсваш ми, моя любов! Не мога повече без теб!

Изрече го почти на глас и се стресна. Отвори очи и се огледа: “Добре, че съм сам”. Колко време беше минало. Опита се да преброи многото месеци, които го доведоха до това “Липсваш ми” . Никога не си беше представял, че ще стигне до тук. Точно в този миг осъзна, че в него вече няма страх.

 - И ти ми липсваш, липсваш ми в живота. Не съм си мислила, че може да ми липсва някой, с когото никога не съм била.

 - Как си?

 - Студено ми е. Трудно, много трудно е  без теб!

 - Всичко ще бъде наред, моето момиче. Всичко ни предстои – истинско. Сега имам малко работа. До после!

 - До после!

Отгърна поредния лист от папката. Дъхът му спря.  Светът се залюля пред погледа му.

-         Господи, ти си истинска!

 Здравей, мила моя! Настигнах те! Знам къде да те намеря!

януари 2010,  Бургас