-      Тишина!!!

Така и не разбрах кога той извика с глас, напомнящ на ранено животно. Толкова бях свикнала с тихото му присъствие, че този вик ме накара да изтръпна. Погледнах го, но той бе извил шията си като лебед и като че ли не искаше да погледна в очите му. Какво ли криеше? Защо отново само извика и извърна глава? Толкова ли бе трудно да се разплаче пред мен и пред егоистичната ми натура, да тропне  с крак и да ме накара да изтръпна, както го правеше в началото?

Но какво ли е чувството да живееш с егоист, нарцистичен тип, който никога така и не обърна поне една секунда внимание на някого другиго? Колко ли е трудно да преглъщаш огорчение след огорчение, да се бориш за изгубена война и въпреки всичко, пак да намериш сили да станеш? Колко ли горчи обидата след поредния себичен акт, без дори да се замислиш за човека до теб?

Сигурно не издържа. Но защо той гледа на мен като на наказание за някакви стари грехове? Защо след всички болки пак стои при мен? Вярно ли любовта учела на търпение? Защо аз съм природното бедствие? А може би любовта бе онова нещо, което те кара да се обезличаваш и да правиш това, което не искаш или което никога не си имал намерение да правиш.

-      Млъкни!

Отново отчаяният му стон се прокрадна зад мен, както крадец се прокрадва из тъмнината. „Опитах се, опитах се”, това шепнех и с този шепот скривах и собственото си разочарование от самата мен. Ето това ли ми било достойнството от страданието, когато хората се обичат? В това ли се превръщаме след огъня на страстта? Толкова жалки ли ставаме – като затворници в клетка и оковани в невидими вериги. Такива ли се борим да станем? Къде е щастието? Къде е химията? Къде е искрата, заради която уж живеем? Откога страданието ни извисява и ни прави герои в собствената ни кал и позор? Нима трябва да забравим за нашите души, за да сме в хармония със заобика лящите ни?

-      Искам да замълчишшш!

След това стана и си отиде... Сега тишината само говори с мен, само тя разбра как се чувстваме ние – роби на собствените си стремежи, успехи и падения. Не разбрах какво го е подтикнало към пропастта на емоционалния срив и към агресията. Не разбрах и отговорите му. Той не се върна никога повече. Сложи тих край, така, както аз никога не бих направила.

     След време бурята утихна. Изчезна и споменът от любов и привързаност към някого. Нарцисизмът, за който бях обвинявана, така и не се проявяваше, защото явно не съществуваше. Сега той ми изглежда химера, която все още ме кара да се усмихвам и да плача...

-      Тишина!!! – извиках аз и усетих болката, както никога до сега... Защо ли? И аз дори не знам...