Тишина
Тишина
Нарисувай ми тишина и напиши с вика си в нея безпорядък. Не се смей, тъжно е да знаеш, че никога няма да бъде нарушена.
Потъвам в отчаяните и прегръдки, дори не знам защо съм и толкова близка. Може би си приличаме твърде много. Може би тя не е няма и недружелюбна, а просто отчуждена и разочарована от всички. Думите и неразбрани, и отхвърлени, са загубили смисъл и тя е замълчала завинаги. Разбирам я, но не искам вече да ù бъда приятел.
Вслушвам се и едва долавям спотаения шепот на времето. А то е безпощадно, минава като стрела през всички, оставя следи и причинява болка, пробожда остро и фатално.
Моля те, кажи нещо, спаси ме от обсебващата тишина. Вече и ти ли не можеш да я пропукаш?! Тя лъха от казаните думи, от престорения смях, от безпътните стъпки, дори от рухналите надежди.
Продължавам да се лутам из дните, които се движат тромаво и нереално, като на забавен каданс пред мен. Секунди от вечността и вечност сред тишината. И ето пак нощта отпуска сънливо клепачи, а тъмните ù ресници забулват всичко в мрак. Сенките се сгъстяват и се движат на пръсти около мен, а ти продължаваш да мълчиш… Вече нямаш ли какво да ми кажеш?!
Нощта е спокойна, отпусната и примирена, а моето спокойствие трупа гняв. Не, не казвай нищо, вече няма нужда, може би с мълчание ще ми кажеш повече…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Златина Иванова Все права защищены
