Незнам_коя_съм (Златина Иванова)
18 6
15.10.2009 г., 22:35 ч.

Тишина 

  Проза
757 0 5
1 мин за четене

Тишина

 

 

 Нарисувай ми тишина и напиши с вика си в нея безпорядък. Не се смей, тъжно е да знаеш, че никога няма да бъде нарушена.

    Потъвам в отчаяните и  прегръдки, дори не знам защо съм и толкова близка. Може би  си приличаме твърде много. Може би тя не е няма и недружелюбна, а просто отчуждена и разочарована от всички. Думите и неразбрани, и отхвърлени, са загубили смисъл и тя е замълчала завинаги. Разбирам я, но не искам  вече да ù бъда приятел.

     Вслушвам се и едва долавям спотаения шепот на времето. А то е безпощадно, минава като стрела през всички, оставя следи и причинява болка, пробожда остро и фатално.

    Моля те, кажи нещо, спаси ме от обсебващата тишина. Вече и ти ли не можеш да я пропукаш?! Тя лъха от казаните думи, от престорения смях, от безпътните стъпки, дори от рухналите надежди.

    Продължавам да се лутам из дните, които се движат тромаво и нереално, като на забавен каданс пред мен. Секунди от вечността и вечност сред тишината. И ето пак нощта отпуска сънливо клепачи, а тъмните ù ресници забулват всичко в мрак. Сенките се сгъстяват и се движат на пръсти около мен, а ти продължаваш да мълчиш… Вече нямаш ли какво да ми кажеш?!

     Нощта е спокойна, отпусната и примирена, а моето спокойствие трупа гняв. Не, не казвай нищо, вече няма нужда, може би с мълчание ще ми кажеш повече…

© Златина Иванова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??