Денят за мен беше свободен от служебни задачи. Чувствах се като млад тигър, поел да обходи своята империя. Дори ранното ставане и студът не помрачиха настроението ми. Изпитвах голямо желание да се гмурна в огромната смълчана гора и да се радвам на свежия въздух, на мириса на дървесина, на полъха на вятъра. Заревото от изток показваше, че силите на мрака гинат. Светлината встъпваше в правата си. В съзвучие с тези мисли в главата ми прозвучаха мелодии от безсмъртната опера на Моцaрт „Вълшебната флейта”. Tя бе грандиозен във всяко отношение шедьовър- най-напред и преди всичко музиката- огнена, плътна, мащабна, безбрежна и изразителна. Тя прониква мигновено до сърцето и душата на човека. Или както е казал Бърнард Шоу „тази музика без кощунство може да бъде поставена в устата на Бога”! Приказка привидно тя е носител на множество послания – не случайно музиковедите я сочат като философско завещание на гения. Наистина музиката, въплатила устремния полет на таланта на Моцaрт, е най-голямата ценност на произведението. Борбата на Доброто и Злото, на Светлината и Мрака, любовта и братството между хората, срещите и противодействието на разума и омразата, на истината и лъжата са постъпили изключително убедителна музикална трактовка.

С тези мисли в главата стигах до ловното стопанство, където ме очакваше представителя на домакините.  Традиционно се поздравихме, разменихме няколко думи за пътя, зимата, студа. Така стигнахме до административните сгради и хижата. Естествено вече бях обзет от ловна страст и дори за секунда не бих искал да се запознавам с битовите удобства, които предлагаше това хотелче.  За да избегна тази възможност насочих разговора към предстоящия лов. Стана дума и за оръжието, което още беше в калъфа. Горският имаше опитно око. Още докато сглоби пушката направи професионални бележки- похвали ме, че съм избрал модерен, съвременен автомат. Това ми даде повод да му предложа да провери моите способности предварително. Тъй като местата, към които бяхме тръгнали бяха далеч, помолих да разреши „да загрея” на терена. Подобрих малко камъче, подхвърлихме го нагоре и го пръснах във въздуха. Горският нещо промърмори, взе друго по-малко и лично го подхвърли. То също се пръсна във въздуха след изстрела. Процедурата се извърши още три пъти. Горския очевидно бе доволен от проявата на моята ловна ерудиция. Някак неусетно станахме приятели. Докато пътувахме с джипа проведохме много интересни за мен разговори за конкретните навици на дивеча в стопанството. В един момент той ме предупреди, че е възможно да се появят елени. Почти веднага забелязахме един. Но после природата сякаш се разсърди и убидена скри другия дивеч. Това не намали моето настроение. С пълни гърди дишах през отворения прозорец зимния свеж въздух. Радвах се на дърветата, на изгрялото зимно слънце, което неуверено се опитваше да прати малко топлина. Този опит бе твърде плах и колеблив. Студът щипеше и зачервяваше бузите, а леда по черните клони потвърждаваше тъжния извод, че лятото е много далеч. Но аз съм попринцип оптимист и борбен човек. Не се поддадох на уиние. Поисках да спре да, за да обиколя района. Горският реши да пести сили. Тръгнах сам. Гората се редуваше с дивечови ниви. Край тях се издигаха модерни чакала с всички удобства. Обезопасени стълби, безшумно отварящи се врати и прозорци, пейки, печки и т.н. всичко бе професионално подготвено. Но ловът от варда не ми харесваше, защото се основава на подлост. С измама привличаш гладно животно и го застрелваш с оптиката. Предпочитах лова чрез бавно вдигане на дивеча и търсенето му в движение. Така шансовете вее се изравняваха. В този момент от храстите се вдигна заек на около 20м. Машинално отключих, прикладвах, поведох и стрелях. Тези върхово моменти стоплят всяко мъжко сърце. Успехът безспорно ме зарадва. Усмихнат до уши пуснах заека в краката на горския. Той също много се зарадва, първо ме тупна по рамото, а после здраво се ръкува с мен. Коментирахме оживено всичко и отново преживях успеха. Добих е ново доказателство за моите качества! Тук горския ми предложи друго изпитание. Обясни, че около хранилките в една местност има гривеци. Поради калта и лошия път основахме джипа и продължихме пеш. Зърната около първото чакало бяха изядени. Продължихме към другото. Горският изведнъж ме дръпна и ми показа гривеците във  въздуха. Явно имаше професионално зрение, защото първи забелязва. Понеже зърната бяха изядени  около второто чакало, помолих да изчакам. Горският се скри да пуши цигари на топло в чакалото. Застанах на една полянка не далеч от същото чакало. След около половин час прелетяха към 5-6 птици. Доста високо наистина- на повече от 50м. Стрелях със силни патрона „магнум” и успях да сваля един гривек. Моят придружител отново шумно изрази своите поздравления.  Денят навлизаше в своята втора половина. Спряхме при другото чакало. На около 20м. на върха на едно голямо дърво кацна гривек. Много далеч бе, но реших да опитам. Понеже притворих напълно лявото око с изненада открих, че с дясното виждам леко замъглено. Правя усърдно упражнения за очите, вземам хранителни добавки. Като интелигентен човек следя новостите в медицината. Но явно е трябвало да увелича интензивността  на заниманията. Моето колебание направи впечатление на горския, който шепнешком ме попита защо не стрелям. В ситуацията прибързано стрелях и естествено пропуснах. Оправдах се с голямото разстояние и премълчах за оптичния проблем. Но явно бе че старостта и младостта водеха борба в мен. Пропуска при стрелбата предизвика в душата ми болезнена реакция на недоувлетвореност. Дори да бях сам щеше да бъде изключително неприятно. Обстоятелството, че има и свидетел още повече утежни неприятното чувство. Но по важното бе, че имаше изход. Трябва само да увелича честотата на упражненията. За човек с моята воля и организираност това не беше проблем. Горският ме отклони от тези мои мисли. Искаше да провери защо съм се забавил при стрелбата. Каза ми, че в края на лова ще сложи камък с форма на сойка, за да види каква гъстота на поразява ще постигна и дали ще мога да ударя целта. Точно тогава забелязах сойка. Стоеше на върха а едно дърво. Слязох бавно от спрелия джип и го обиколих, защото така птицата беше по удобна за прострелване. Стрелях и тя мигновено падна. Почти мигновено се дигна друга сойка, която не бях забелязал. Трябваше да реагирам също мигновено, защото летеше много бързо. Прикладвах и стрелях едновременно. Птицата също падна, като театрално се завъртя във въздуха. Това мое постижение много впечатли моя домакин. Естествено похвали ме сърдечно. Но денят беше вече в края си. Дори не разбрахме как беше минало времето. Припомних на горския, че в началото на излета ми е обещал да ми покаже къде са фазаните, за да видя  какво правят.  Можеше да стрелям само на мъжки. Спряхме на мястото. В храстите нямаше нищо. Горският се затюхка и ме уверяваше, че постоянно са тук. Той беше отворил широко очи, същевременно издувайки устни, воден от желание да ме убеди в правотата на твърдението си. Приличаше на човек, които е призован да се яви да свидетелствува пред високия съд в Лондон.

Воден от своите принципи започнах да обикалям. Но уви- всичко беше пусто. Бях вече загубил надежда и тръгнах надолу към джипа . Изведнъж с крясък и шум на близкия храст се дигна фазан – мъжки. Прикладвах и успях да направя още един чудесен изстрел. Побързах да сляза и да се похваля. Естествено оживено коментирахме детайлите.  Но изведнъж в очите на горския нещо блесна „ ти плати за свраки,а прави друго, че и три удари...” . в него сякаш се беше събудил контролния орган. Дадох му една плоска, бутилка и мисълта за нейния огнен дух веднага върна доброто настроение у ледения. Той се усмихна съзаклятнически и бързо мушна бутилката в джипа. Чувствахме се стари приятели и добри ловни другари. Връщайки се към хижата му  напомних, че е искал да провери още веднъж как стрелям по неподвижни цели. Слязох, подбрах камък с форма и големина на сойка. Закрепих го на едно малко дръвче. Преброих 48 крачки. Обърнах се и стрелях. Джанката се поклати, но камъка не падна.

      – Ами сега? – горският не се сдържа да запита пряко.

Заключих  пушката, изтичах и взех камъка. Върнах се и му показах 6 сини белега от сачмите за гълъб. С този достоен финал приключи моя излет в това представително стопанство. Сбогувахме се и докато гледах как горският маха след мен си помислих, че той е от хората, които никога не са ходили на опера. Помислих също, че ще ми е много трудно да му обяснявам за шедьоврите на Моцарт „Udomeneo”, “Tihus” и т.н.

В душата ми с непреодолима сила зазвуча музиката от последната десета сцена от безсмъртна опера а Моцарт „Вълшебната флейта”.  Припомних си и съдържанието:

Моностатос  се е съюзил със силите на Злото. Царицата на нощта му е обещана за жена своя  дъщеря – прекрасната Памина. Те се опитват да завземат храма на Светлината. Тогава силите на Доброто с оглушителен гръм ги прогонват. Силите на Злото изчезват в дън земя. Триумфален грандиозен хор увенчава младите влюбени и принц  Тамино  и принцеса Памина с короните на Мъдростта и Красотата.  Такъв размах и могъщество в музиката може да прояви само Моцарт.  Това ангелогласие се родее с развихрения финал на увертюрата на същата опера и с такива шедьоври  като 29, 31, 34, 36 симфонии. И доказва, че само Моцарт може да създаде прометеевия огън на 41 симфония. И излязох на автомагистралата. Погледнах към слънцето и си обещах да дирижирам Моцарт отново и отново и да стрелям само по камъни, за да живеят животните на воля.

Следовател: Теодор Кърчев