28 мар. 2008 г., 19:48

той 

  Проза » Сказки и произведения для детей
1120 0 1
4 мин за четене
VІІІ глава

Не беше повече от 14.00 часа. Жегата мореше. Косата му се бе сплъстила под овехтялата шапка. Дланите се мокреха и щом понечеше да ги избърше в панталона си, оставяха мазни петна. Коженото му яке беше загубило цвета си на места, но ръкавите все още бяха дълги. Родителите често му купуваха дрехи без него. А после все не стигаше време да се поправят. Не стигаше време, не стигаха пари...
Дори в дни като този - сух и горещ, той не оставяше якето си. Това бе единствената му връхна дреха. Страхуваше се, че може да го изгуби. Да изгуби и това... А и нощите понякога ставаха студени.
Беше се отпуснал до един крайпътен мотел и си почиваше от пътя. Не можеше да си позволи стая. Не можеше дори да си поръча бира, а жегата мореше. Носеше само една торба с орехи. Беше ги събирал по пътя и се надяваше, че може да ги продаде на някого. Но досега не се бе осмелил да ги предложи. Само присядаше до пътя и разтваряше торбата..
- Ей, момче? - чу нечий глас. - Какво правиш?
Стъписа се. Погледна по посока на гласа. Гласът беше нисък и гърлен.
Едра жена с голямо деколте пушеше, а част от пепелта падаше на рамото му. Гримът й бе ярък, дебелите й пръсти почти не вадеха цигарата от плътните й устни.

- Почивам си, госпожо - каза той и понечи да стане.
Толкова често беше гонен. Бе свикнал на подобно отношение. А свиква ли се?...
- Какво има в торбата? - попита жената.
- Орехи. Надявах се да ги предложа.
Жената го гледаше и пушеше. Не каза нищо. Гледаше го продължително с присвити от пушека очи. Вече му стана ясно. Вдигна торбата от земята и бавно я върза около кръста си.
- Отдалеч ли си? - ненадейно проговори тя.
- Не, госпожо.
- Ела - посочи жената с глава мотела.
За миг през ума му премина дори надежда. Но после се сети за един старец, който беше срещнал отдавна. „Само глупаците са хранят с надежди, момче..." И веднага се отказа от тази идея. От идеята да се надява.
Жената вървеше бавно и тромаво. Не се обръщаше. Сякаш беше сигурна, че той я следва. Той я следваше. Неизвестността отдавна не го плашеше. Не можеш да уплашиш някой, който знае, че няма какво да губи.

Можеш само да го заинтригуваш.
Стигнаха до мотела. Вътре имаше и бар. Няколко мъже пиеха бира и бършеха челата си от потта. Дамата застана зад бара. Наля в нечиста чаша някаква течност и я побутна.
- Пий - каза тя.
- Не мога, госпожо, нямам пари.
- Пий - повтори тя, без да вади цигарата от устата си.
Повдигна чашата и отпи. Но не жадно и ненаситно. Просто отпи.
- Колко орехи имаш? - изръмжа дамата.
- Само тази торба - отговори той - толкова събрах.
- Дай ги!
Погледна чашата. Някой го беше научил да си плаща. Подаде торбата. Знаеше, че ако беше продал орехите, шеше да има пари и за супа, но нямаше избор. И без това не бе продал нищо.
- Можеш ли да готвиш - попита жената.
- Не.
- А можеш ли да приготвяш сладкиши?
- Не.
- Ще се научиш.
- Сигурно, госпожо.
Жената почти се усмихна. Продължаваше да го гледа. Той пак отпи. Почувства се не на място. Допи питието си и се приготви да си тръгне. Сети се за торбата. Понякога нощем завиваше краката си с нея. Беше му нужна. Събираше някои неща в нея по пътя. После ги даваше на някой. Или ги разменяше. Или ги консумираше. Или ги употребяваше... Колко интересен беше животът му. И колко малко му бе нужно. Но си искаше торбата. Дори в тази невъобразима жега. Макар да потеше гърба или кръста му, той имаше нужда от нея.
- Бихте ли ми върнали торбата, моля? - глухо, но категорично прозвуча гласът му.
- Няма ли да останеш? - продължаваше да го гледа жената.
- Не, госпожо, аз... Аз трябва да тръгвам.
Думите й го бяха накарали пак да се надява. Този път не се сети за стареца. През главата му минаха всички нощи. Безсънни. От страх. От безнадеждност. От безсилие. И всички дни. Наситени с очакване за нощите. Искаше му се да има къде да се прибира. Дори тук. В този бар. Но думите вече бяха свършили работата си. Бавно стана от стола. Жената му подаде торбата. Той я преметна през рамото си. Благодари с кимване за питието и тръгна към вратата. Улавяше погледа на пълната дама в тила си. Искаше му се тя да го повика. Този път нямаше да откаже. Този път щеше да излъже, че може да готви. Оставаха му три стъпки до вратата. Две... Прекрачи прага.
Продължи. Почти стигна до пътя и се заоглежда за посока.
- Ей, момче, забрави си шапката.
Обърна се и видя дамата. Тя викаше и махаше с шапката му. Беше си забравил шапката... Хубаво е да имаш нещо, което да забравяш някъде. Понякога. Наведе глава, усмихна се и тръгна към мотела. Когато стигна, взе шапката си от жената и я погледна.
- Мога да правя орехов пай... - каза той.
- А аз тъкмо си набавих пресни орехи - отвърна дебелата дама, без да спира да го гледа с присвитите си очи...

© Диана Маринска Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ох, не е за деца този разказ, не е.... много горчилка, страдание, бездънна мъка и злостта на унижението... децата не бива да опознават това, разказът ти е невероятен!
Предложения
: ??:??