Той имаше много красиви очи. Големи и проницателни кафяви очи. Да, не беше много висок или красив като актьор, но имаше нещо в него. Нещо, което ме караше да спра да дишам само като го погледна.

Запознахме се, когато бях на четиринайсет години. Бях на почивка в онова малко село, в което той живееше. Имах създадени приятелства. Той обаче беше нещо ново за мен. Имаше дяволита усмивка и приключенски дух, който – по една или друга причина - го тласкаше към все повече и една от друга по-луди постъпки.

С всеки изминал ден от моята почивка започвх да го харесвам все повече. Когато се усмихнеше, кожата ми пламваше. Една вечер обаче се замислих и си дадох сметка, че са ми останали едва четири дни, преди да се върна в София. Още следващия път, когато излязох с приятелите ми, го дръпнах настрана и директно казах:

- Харесвам те. Много.

Той се усмихна и ме хвана за ръка. Останалото време от почивката прекарахме двамата. Говорехме – за мечти и цветове, за хора и места. Той не говореше много. Оставяше ме да му разказвам за живота си и ме гледаше, сякаш съм най-интересното нещо на света.

Вечерта, преди да си тръгна, той ми зададе въпроса, който отчаяно се опитвах да избегна:

- Е, кога ще дойдеш пак?

- Другото лято - отговорих с престорена увереност.

Той ме погали по бузата и прошепна:

- Ще те чакам с нетърпение... Обичам те.

Тези думи ме накараха да изтръпна.

- Обичам те! - повтори той, сякаш се опитваше да убеди себе си, а не мен.

На следващата сутрин натоварихме багажа си в колата и тръгнахме. В следващите седмици той все повече започваше да ми изглежда като сън. Като наивна мечта. И кой можеше да ме вини? Така ми бе по-лесно, да понеса огорчението от това, че повече няма да отида в онова село.

Понякога сутрин се измъквам от леглото си и отивам да гледам изгрева. Знам, че това слънце е същото, което изгрява в селото. Улавям някой сноп слънчеви лъчи, целувам ги и ги изпращам при него с надеждата, че един ден ще го видя отново.