Не го преживях, никога. Бях малка, не повече от 10 годишна, когато дядо ми казваше, че ако обичаме някого достатъчно силно и той си тръгне от нашия живот, ние никога няма да го забравим. Това се случи с мен, естествено, не беше с щастлив край.
   Обичах го, дори обичах, е прекалено слаба дума за чувствата ми. Той беше животът за който винаги бях мечтала, олицетворение на моя идеал за прекрасния принц на бял кон, макар и конят да липсваше в цялата история. Егоистичен, самодоволен, сигурен в себе си до най- малката частица съставляваща неговото тяло, можеше да те накара да го мразиш и обичаш едновременно. Не се интересуваше от хорското мнение, пък и защо ли- та нали бе перфектен. Ще кажете - няма перфектни личности, но той си мислеше, че е такъв и донякъде наистина си беше. Бореше се за момичета, слава, а аз не бях това което той желаеше. Въпреки това, си го обичах. Обичах го още от първия момент в който го видях. Дори винаги да съм била до него, той се оказваше сляп за моята любов, но не и за дългите крака и перхидролените коси на останалите момичета в неговия живот…
  Преживявах с него всеки негов успех, радвах се и се гордеех, че той постига целите си. За съжаление, така и не се превърнах във фактор, който да го прави една идея по- щастлив. А исках да присъствам в живота му, дори като приятелка. Имаше един момент, в който наистина бяхме приятели, но всичко беше прекалено кратко, за да се осъзнаем. Намразих го..
   В действителност никога не съм го мразила. Мразих това, че всяка нощ той прекарваше при различни момичета, че устните му шепнеха нечие чужда име, че пръстите му галеха нечия друга коса, че се радва на нечии друг аромат. Съсипвах се вътрешно, болката от редовното му предателство раздираше гърдите ми, но продължавах да го обичам. Никой не успя да го замести
  Бях имунизирана от красотата, от очарованието и желанието на останалите момчета около мен. Към който и да погледнех търсех него- дяволитата усмивка, изгарящия поглед, онзи чар, който ме обгръщаше като летния бриз. Господи, колко ми липсва…
  И до ден днешен продължавам да го отричам. Твърдя, че съм го забравила. Не, как може човек да забрави за него. Днес пак го видях. Там, на онова място където се събирам обикновено да пуша с мои приятели и да се шегуваме едни с други. Запали цигарата си по онзи специален начин, издиша дима и погледна към мен. Познавах очите му - тези безскрупулни, студени и черни очи, които ме пронизваха всеки път… Въпреки това… Обичам го...