Не го преживях, никога. Бях малка, не повече от 10 годишна, когато дядо ми казваше, че ако обичаме някого достатъчно силно и той си тръгне от нашия живот, ние никога няма да го забравим. Това се случи с мен, естествено, не беше с щастлив край.
Обичах го, дори обичах, е прекалено слаба дума за чувствата ми. Той беше животът за който винаги бях мечтала, олицетворение на моя идеал за прекрасния принц на бял кон, макар и конят да липсваше в цялата история. Егоистичен, самодоволен, сигурен в себе си до най- малката частица съставляваща неговото тяло, можеше да те накара да го мразиш и обичаш едновременно. Не се интересуваше от хорското мнение, пък и защо ли- та нали бе перфектен. Ще кажете - няма перфектни личности, но той си мислеше, че е такъв и донякъде наистина си беше. Бореше се за момичета, слава, а аз не бях това което той желаеше. Въпреки това, си го обичах. Обичах го още от първия момент в който го видях. Дори винаги да съм била до него, той се оказваше сляп за моята любов, но не и ...