Той не искаше да бъде себе си!

Малките часове на нощта вече се изнизваха. Влажният паваж на тротоарите в малкото градче мълчаха и сякаш чакаха да чуят нещо. Луната срамежливо се криеше зад тъмните облаци и почти не огряваше улиците, докато тих дъждец ги мокреше.

Той стоеше, подпрян на стената на една сграда и някак нервно се оглеждаше и ослушваше. Вниманието му беше изострено, мълчеше, пушейки цигара... Вятърът развяваше дългата му черна коса в синхрон с плаща, обгръщащ раменете му. Седеше самотен и се усмихваше - той знаеше, че тя ще дойде и само чакаше момента...

... Иззад ъгъла се чу звука на женски токчета - ясен, отчетлив и някак злокобен тази нощ. Сякаш от нищото изплува тя като прекрасно привидение в елегантна, червена рокля. Хладният нощен въздух бе изрисувал напрегнато изражение по лицето и.

Той замря за миг, нещо трепна в отдавна небиещото му сърце, погледна я и остана така за секунда. Красивата жена дори не го забеляза преди той да излезе от сенките на сградата... за миг писък, а после... тишина... тишина... тишина... тя лежеше безжизнена на влажния тротоар все така красива, все така изящна, все така перфектна, а той тичаше ли, тичаше, сякаш да избяга от чувството си за вина. Чувстваше все още вкуса на топлата и кръв в устата си и знаеше, че не иска повече никога да бъде себе си, че не иска да бъде онова жестоко същество, че не иска да пробужда в себе си... ВАМПИРА!