Толкова ли е трудно да бъде човек щастлив? Защо? От толкова дълго време търся своя принц, човекът, който ще разтуптява сърцето ми, който ще ме кара да се чувствам значима, обичана, като част от нещо велико. Винаги съм се разочаровала от любимите хора, предадена, унижена, наранена, плачеща... Да, съгласна съм, че любовта е най-необузданата сила, най-съкровеното, най-нужното, но как да я намериш чиста и искрена, без лъжи, без извинения, просто трябва да приемеш човека до себе си такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да бъде. Може би едва тогава идва щастието, когато допуснеш до себе си хората, които искаш да промениш, защото те ще те научат на много повече, отколкото предсказуемите. Но... та какво беше това да намериш любовта, а как да я откриеш, когато винаги мислиш, че не си забелязван. Когато от много дълго време си самотен и тъжен, когато сърцето ти е прекалено романтично и мечтателско, за другите, когато за пореден път си излъгана, разочарована. А как да продължиш, когато трудно вярваш дори на себе си. Как да харесваш, копнееш, обичаш, когато няма човек, който да застане до теб. И после... пак самота, а до кога? Вероятно е по-добре понякога да оставим нещата сами да се случват, но колко е необходимо? Това не те ли прави по-тъжен и по-объркан от всякога - ами и да, и не. Разбира се, не е важно какво имаме в живота си, а кой е до нас, не е важно материалното, а постоянството, мисълта, че опознавайки още по-добре света и хората някъде там, в тихата уличка, ще откриеш и търсеното - миража, копнежа, щастието!!!