Беше си такъв откакто го помня. От край време около него кръжаха най-красивите и популярни момичета и от училище, и от квартала. Външността му не беше нищо особено, даже беше грозноват с възголемия си нос и хилавата си фигура, ама имаше страхотен чар и фантастично чувство за хумор. А момичетата трудно устояват на някой, който умее да ги ласкае и забавлява добре.
По някое време взе, че се ожени, което ме учуди доста, защото беше споделял неведнъж отрицателното си отношение към този вид обвързване.
  - Не е за мене тая работа – обичаше да казва – Какъв смисъл да се заробваш с една жена, когато наоколо има такова прекрасно разнообразие!
Идеята за дом и семейство не го блазнеше, твърдеше, че за един мъж винаги има време за това, когато друго не му остане. Съпругата му се оказа мило, невинно създание, което не сваляше влюбени очи от него, и очевидно го боготвореше. В един момент дори си помислих, че е възможно и той, като всеки нормален човек, да се е влюбил, макар да не го показваше. А не беше и брак по сметка. Но не след дълго стана ясно, че бракът е удобното му извинение за необвързващи връзки, чийто брой никак не бе намалял, въпреки женитбата.
Понякога ми разказваше за тях, считаше този си начин на живот за съвсем естествен и удобен. Дори се гордееше с факта, че прави толкова жени щастливи с незаменимото си присъствие.
  - А как успяваш да скриеш това от жена си? Все пак не са една и две...
  - А, никакъв проблем – подсмихваше се доволно – Знаеш, че работата ми е свързана с пътувания, а и на нея съм осигурил чудесен дом, за който да се грижи и в който да ме посреща, когато се прибирам. Доволна е и на най-малкото внимание от моя страна – кротка и доверчива жена е, грижовна... Абе, идеалната съпруга!
  - Направо се чудя как успяваш да огрееш навсякъде – не спирах да се удивлявам – Като знам и колко ангажименти имаш!
  - Въпрос на тренинг, приятелю – смигна ми той – и на необходимост. Знаеш, че не съм мъж за една жена.
  - Да можеше да ги събереш всичките на едно място, що търчане и разноски щеше да си спестиш – драснах го аз.
  - А, луд ли си! Ако разберат една за друга, очите ще ми издерат! Две от тях са страхотно ревниви, едната дори ме ревнува от жена ми, представи си.
  - Не думай – изхилих се аз – Ама и твоята хич не е лесна.
  - Ама пък иначе е огън момиче! Живота си дава за мен!
Бях виждал някои от тях – наистина си ги биваше, и съвсем различни една от друга. Огън момичето например беше знойна брюнетка с фатално излъчване, русокоската бе същинско невинно ангелче с прелестните си къдрички, а имаше и натурална, истинска червенокоса красавица с чипо носле и лунички – голяма лудетина. И това бяха само местните му приятелки, за извънградските само бях чувал.
Рядко ги извеждаше, и все на различни места, за да се избегнат евентуални засечки, а мен ме използваше за прикритие. Аз не се дърпах особено – кой би пренебрегнал компанията на такива прекрасни създания?
Често служех за извинение и пред съпругата му, когато се наложеше да позакъснее. С нея нямаше никакви проблеми, приемаше всичко с присъщите за нея благост и примирение, а напоследък се случваше и да излиза с приятелки, което още повече улесняваше нещата.
  - Това не те ли притеснява – подхвърлих му, когато излизанията ù взеха да зачестяват  и се прибираше по-късно от него.
  - Че какво има за притеснение? Даже го намирам за много удобно. – небрежно отговори – Само трябва да се разберем да ми казва предварително, че да ти спестявам идването до тук.
  - Да де, ама ако и тя се забавлява с някой...
Той ме погледна изумено:
  - Кой – тя? Я стига, та тя ме обожава, нали я знаеш.
Не тръгнах да оспорвам, макар че ако бях на негово място, едва ли щях да съм толкова сигурен. Но пък точно аз най-малко бих могъл да съм на неговото място, бях абсолютно различен в отношенията си с жените. Винаги съм бил твърде стеснителен и консервативен, за да си позволя да общувам интимно с повече от една жена по едно и също време. Но и до по-задълбочени отношения трудно стигах, при все че бях верен и всеотдаен. Определено не бях от типа мъже, които жените предпочитаха за трайно обвързване, което и бе донесло поредица от разочарования в личен план, но пък иначе не бях лишен от вълнуващи преживявания. Не бях склонен да приемам крайно тежко разделите, но тайничко си мечтаех и аз да срещна един ден истинската. Дори малко му завиждах, че въпреки бохемския си живот, успя да намери подходящата жена, с която да създаде семейство.
Бях заминал за повече от месец в чужбина и научих трагичната вест чак когато се върнах, от жена му. Обади ми се и се срещнахме във фоайето на болницата, където бе на лечение. Открили му злокачествен тумор.
- Направиха всичко възможно, но се оказа късно – изрече скръбно и въздъхна. Възхитих се на самообладанието и силния ù дух, очевидно не ù бе лесно, а се държеше толкова твърдо. - Не му дават повече от няколко месеца, в най-добрия случай.
Нямах думи да изразя болката си, а тя стисна ръката ми за кураж и добави:
  - Чакаше те с нетърпение, нали знаеш колко държи на теб.
  - Той... знае ли? – едва намерих сили да попитам.
  - Не сме му казали истината, но мисля, че се досеща. Иди при него, това ще го ободри – допълни, и бързо си тръгна, вероятно за да скрие сълзите си.
Едва го познах. За това сравнително кратко време от едър жизнен здравеняк се бе превърнал в изпит страдалец, и сякаш бе остарял с години.
  - Приятелю... – приседнах до него, а думите заседнаха в гърлото ми.
  - Това е животът, приятелче. Нали знаеш, колкото и добре да живееш, рано или късно идва оная с косата, специално за теб...
  - Не говори така, възможно е да...
  - Недей – прекъсна ме  и затвори очи – Наясно съм, макар че крият от мен. Но... докато още имам сили, искам да те помоля... – изчаках го да си поеме дъх, говоренето го изтощаваше – Искам да се сбогувам с моите момичета. Дължа им го, те дори не знаят... и като знам колко ще им липсвам...
Накратко, даде ми адресите и телефоните на момичетата от града, с които най-често се виждаше, и ме помоли да се свържа с всяка една лично, и да ги водя в удобно време, така че да не се засекат както помежду си, така и с жена му. Искаше да е дискретен докрай.
Не скрих изненадата си, че в този така тежък за него момент може да мисли за нещо друго, освен за състоянието си, но можех да го разбера. Те бяха важна част от живота му, и щом това бе желанието му, аз щях да направя необходимото.
Само че не се оказа толкова лесно. Първо отидох при любимката му – огнената брюнетка.
  - О, колко неприятно! – възкликна тя и погледна часовника си – Но сега наистина бързам. Може би ще намеря някакво време по-нататък, обаче сега отивам на едно много важно интервю... А след няколко дни заминавам с годеника си.
Нещо подобно се случи и с малката руса красавица, която се оказа заета с приятеля си и не се трогна особено, почти ми хлопна вратата под носа, а червенокосата изобщо не успях да открия. От съквартирантката ù научих, че заминала с богатия си годеник за чужбина преди няколко дена.
Сърцето ме заболя при мисълта как ще приеме всичко това приятелят ми и се опитах да му го поднеса в по-лека форма. Просто не му казах цялата истина, но той се досети – винаги съм бил отворена книга за него. Дори ми благодари, че се опитах да му спестя подробностите, а после ме увери, че това не е чак толкова важно за него.
  - Всичко е наред – изрече тихо, и дори опита да се усмихне – Трябваше да го очаквам – те са млади, красиви жени, свободни... Аз ще се оправя, не се тревожи.
После каза, че е изморен, и помоли да го оставя. Всъщност това бе последния път, когато разговарях с него. В следващите дни състоянието му бързо се влоши и почти непрекъснато бе упоен от силните лекарства. Отиде си за по-малко от месец, и съм убеден, че не само бързото развитие на болестта е причина за това. Навярно никога преди не се е чувствал толкова самотен и така предаден. От жените си.
А неговата се омъжи отново след по-малко от година.