(пролетта и лятото на 2019 г.)
Мина месец, а Монката още живееше между страха и надеждата. Всички го познаваха и поздравяваха. Даже уличните кучета, като минаваше, въртяха опашки приятелски. Подмазваха се, че в тоя див край нямаше ветеринар, та и те, като всички човеци от селото, опираха до него, като закъсат. Но докторът имаше други тревоги днес. Надяваше се да срещне Мария и да успее да размени поне няколко думи с красавицата.
В утрото дори петелът не изкукурига под прозореца като продран лъв, ами показа уважение, че можеше да целуне тенджерата в чест на доктора като нищо. Монката запрескача стълбите по две наведнъж. На последната го чакаше хазайката с чиния пържени филийки, поръсени с пудра захар, можещи да сринат от завист дори Хималаите.
– Мерси много – опита се да мине покрай нея младият доктор, – но не съм гладен.
– Как така не си? – повиши тон жената, наблягайки на последната дума като генерал. – Цяло село му на глава, че и навлеци от съседните. Сила трябва да имаш, силааа – ка ...