(пролетта и лятото на 2019 г.)
Мина месец, а Монката още живееше между страха и надеждата. Всички го познаваха и поздравяваха. Даже уличните кучета, като минаваше, въртяха опашки приятелски. Подмазваха се, че в тоя див край нямаше ветеринар, та и те, като всички човеци от селото, опираха до него, като закъсат. Но докторът имаше други тревоги днес. Надяваше се да срещне Мария и да успее да размени поне няколко думи с красавицата.
В утрото дори петелът не изкукурига под прозореца като продран лъв, ами показа уважение, че можеше да целуне тенджерата в чест на доктора като нищо. Монката запрескача стълбите по две наведнъж. На последната го чакаше хазайката с чиния пържени филийки, поръсени с пудра захар, можещи да сринат от завист дори Хималаите.
– Мерси много – опита се да мине покрай нея младият доктор, – но не съм гладен.
– Как така не си? – повиши тон жената, наблягайки на последната дума като генерал. – Цяло село му на глава, че и навлеци от съседните. Сила трябва да имаш, силааа – като „Алилуя“ провлачи тя и го тръшна на стола в кухнята като сумист недоял съперник.
След половин час, по-тежък поне с килограм, младокът се добра до кабинета, пъшкайки. Борбата на кулинарния фронт с Елефтера бе неравна. Трябваше да си намери квартира, ако не искаше да хване диабет! Загледа се през прозореца – облаците Гръм и Тряс тъкмо бяха омахали няколко средиземноморски омлета и се чудеха да полегнат ли, да подремнат ли, като не им пукаше, че хората чакат пролетен дъжд за тютюните.
Грациела разхождаше новата си панделка като куче из селото, предчувствайки вълнуваща среща със същество от нейния вид. А гарванът на Черната мория четеше като стар професор тефтера на доктора през стъклото и цъкаше от умиление. „Брей, че умен доктор, същият като прадядо си Манол.“ – клатеше глава той, докато наместваше акъла си.
Докторът прегледа новините в международния сайт – нещо ставаше в Китай, а както всички знаем, земята е кръгла и този нов мистериозен вирус като нищо щеше да доприпка и тук. Тогава щеше да стане мътна и кървава без война. Монката затвори сайта. Сипа си горещ билков чай и се размечта за Мария, сладката щерка на Страхо Железния.
Бялата мория въздъхна, а Черната се усмихна широко – много обичаше вируси.
Докато докторът смилаше новините, вратата се отвори и леля Станка натика в кабинета като агне пред заколение снаха си. Младата жена бе бяла като току-що снесено яйце, готова да ревне я от страх, я от срам, я от мъка. Доктор бе това – мъж, млад хубавец.
– Ей я, никаквица – започна прокурорска пледоария свекървата, – от месеци една и съща песен: „Глава ме боли, не мога да ям; корем ме боли, не мога да спя.“
Монката познаваше добре „милия“ характер на въпросната свекърва. От нея и питбул би избягал презглава с двойно салто, още щом я подуши, и не би се върнал за нищо на света обратно. Мъжът стисна слушалката, та чак мозъкът му се изпоти. „Мечка страх, мен не страх!“, повтаряше си той. „Мечка страх, мен не страх.“ Ама не беше лесно. Внезапно усети прегръдка силна енергия. Сякаш нежна вълна го обхвана. „Стегни се, ти си доктор!“, заповяда си той. Третата мория го обгърна пак и силата ѝ се вля в него.
Младокът обиколи три пъти бюрото по часовниковата стрелка (за късмет). Спря, заявявайки на свекървата авторитетно като генерал, с което учуди дори себе си:
– Ти ще излезеш от кабинета – посочи Станка, и допълни: – А ние ще си поговорим с Данка. Ще те викна обратно след прегледа.
– Слушай, Монка – възрастната жена прескочи титлата доктор като стой, та гледай. – Аз може и да изляза, ама като вляза, да си измислил как да ѝ излекуваш всички болести наведнъж бързо, иначе теб ще те хване болест – и напусна кабинета с физиономия, дето довършваше изречението по-ясно от всички думи, които Монката знаеше и не знаеше.
„На ти, Монка, черен поп!“, каза си младият доктор и стисна пак слушалката като магически жезъл. Спомни си съвет от стария доктор Георгиев, по-ценен от трудовете на Сократ: „Една жена, ако все я боли глава, петела трябва да се смени, петелаа!“ Докторът погледна през прозореца. Нахалният гарван го гледаше хитро, разхождайки се по перваза.
Снахата хлипаше неудържимо (така артистично го правеше, чак Монката аха да ѝ повярва, но нейсе, се спря) и между сълзите и сополите младият доктор успя най-накрая да разбере, че нещата в брачното легло не вървят, че минават шест месеца от сватбата, а няма бебе напът, че свекървата всеки месец ѝ проверява календарчето с цикъла, а сутрин – чаршафите. Пък мъжът ѝ по цяла нощ играе карти, вместо да я гушка сладко-сладко.
Младият доктор започна да се смее без глас (да не обиди булката, че ако пак почнеше да реве, наводнение щеше да стане). Луда идея го връхлетя като цунами, почти безумна, но сладка. Снахата го гледаше с плаха надежда. Монката отново усети прегръдка нежна енергия и се учуди какво ли е това, но потупа невестата по рамото снизходително.
– Ще излекуваме всичко точно за месец – заяви уверено той (за нула време се наложи да стане благороден лъжец). – Ще идеш на специални бани, всичко ще уредя аз.
– Ама докторе, кой ще ме пусне? – изплака младата жена и подсмъркна артистично.
„Ако чакаш някой да те пусне, има да чакаш доста.“, каза си наум лекарят и се хвана за работа. Гарванът клатеше глава в такт с доктора, барабанящ по бюрото с пръсти.
– Знаеш ли коя кръвна група сте ти и мъжът ти? – запита Монката, вече сериозен.
– Нулева положителна – като ученик изрецитира пациентката и го погледна с надежда в насълзените очи, чакайки да извади като фокусник от слушалката поне заек.
Докторът отвори вратата и покани свекървата. Изнесе кратка лекция за мигрената и неврозата при жените с най-завързани безсмислени термини, та да звучи като професор, а накрая завърши гладко и хлъзгаво като гръцки дипломат на балкански преговори:
– Всичко може да се оправи със специално лечение. Ако изпратя снаха ти сама чрез здравната каса, ще бъде безплатно – натърти той, знаейки колко стисната е старата. – Мога да пратя и теб, но на друго място, че имам по една безплатна бройка за санаториум.
Свекървата присви очи изпитателно, огледа Монката от глава до пети, чудейки се да го убие ли, да го обеси ли, или да го остави жив. Но понеже беше хуманистка по душа, накрая отсече великодушно:
– Добре – повличайки смаяната снаха към къщи да стягат багажа.
Монката седна изтощен на стола. Още двама-трима такива пациенти за деня и щеше да играе карти с ангелите, вместо в селската кръчма. До обяд завъртя няколко телефонни номера на верни студентски приятели и уреди всичко, следвайки неписаната библия за специални лечения на стария си колега – негов светъл пример в живота. Той бе и причина да нагази в докторското блато преди години. Все още не знаеше дали е за зло, или за добро, но докато пиеше черно кафе, видя ухилени облаци в небето с лица на деца.
© Илияна Каракочева Всички права запазени