ХIII.
Май пак трябва да мръдна от основната линия.
Иначе наистина ще помислите, че ние като студенти само сме пили и тичали по мацки.
Не е баш така – и по нас тичаха.
Но и не беше само пиенето.
То...някак си...част от битието...Студентска веселба, разпускане, ешмедеме – както му викахме, когато поизучихме българската история.
Иначе – пиенето си беше евтино. Около трите лева се въртяха цените на гроздовата и водката, по-евтина беше плодовата ракия.
В “Грозд” половинка наливна бира струваше 20 стотинки, чиния дребна пържена риба – пак толкова.
И, като се има предвид, че не бяхме чревоугодници – чинийката се споделяше от няколко човека.
А за повече ядене наблизо имаше куп закусвални.
Наблизо до тавана ни – а ние живеехме до английското посолство, на “Васил Коларов” 64 май беше, имаше гостилничка. Бяло вино в каничка, чинийка с дреболии – какво повече искаш?
Когато живеех на “Орлица” 18, пък с яденето беше още по-лесно.
Едноетажна къща, с високо разположено мазе.
Вътре четири стаи – трите под наем.
Аз и брат ми, моят приятел Пламен с едно момче от Хасково – викахме му Куруто, защото стана знаменосец на факултета им, и още една с двама.
Тоалетна – която бяхме кръстили “Бар-кенеф”. С окачени табели по стените.
Днес бихме казали, че сме пародирали социалистическия ред и “възпитанието” посредством поучителни табелки, но тогава просто се веселяхме.
Идеологически не бяхме формулирали „дисиденството“ си.
Та цялата компания добре си се хранехме. Най-вече в почивните дни, когато просто ни мързеше да слизаме до столовете в центъра.
Готвех им.
Основна рецепта – боб.
Имахме една десетлитрова тенджера. Мятам вътре кило-две боб, варя.
Прибавям лук. Нарязан – продаваха по едно време такъв. Два пакета – стигаха.
Към края слагах внимателно – като динамит, поне десет люти чушлета.
Поне!
Сядахме. Един отскачаше до близката бирарийка. Имаше там пресечка между жп прелез и трамвайна линия, та на тая важна точка се беше разпростряла бирария.
Отскачаше – с петлитровата туба. И я донасяше пълна.
Хапнеш лъжица – надигаш тубата...
Оппа, пак стигнахме до пиенето...
Ами какво да правя като разказът се върти като празнуващ Зарезан?
А, най-хубавия Зарезан пак там празнувах.
Но да започна малко по-рано.
ХIV.
Златан ми беше на гости в Бяла Слатина. Да види град – не само Кърджали и София…
Ходихме де ходихме, ама градът неголям – всичко в него е център.
И един ден от скука взехме да се гоним. Аз го пръскам с грамадна ветеринарна спринцовка, той ме преследва с един маркуч...
Но нещо се забави, отидох при асмите, гледам – куцука.
Дойде баща ми, натоварихме го в кола и хайде в болницата.
Гипсираха го.
А вечерта бяхме канени в Пламенови.
Метнах Златко на детската шейна, влача я – имаше хубав сняг, смеем се.
Пламен не пие, но баща му – художник, можеше. За разлика от много свои колеги, не беше се алкохолизирал, но и не беше трезвеник.
Та се почерпихме, тръгнахме обратно.
Пламен с нас.
Минаваме покрай един милиционер, той ни гледа. Все пак след полунощ е скучно, та си намери занимание.
Викам: “Ей, да не се изпързаляме, че ще ни прибере трезви...”
И Пламен – дето и бира не пие! – взе, че се подхлъзна.
Но милиционерът само ни изгледа.
После стигнахме благополучно у нас. Като пътем се отбихме до комшиите. Та да направим серенада на Пламеновото гадже.
Чичо Васко – баща й, извади вино, баща ми излезе, стоим и се черпим, младите си гукат...
Абе, зимна идилия! Подобна съм сигурен, че Пламен не е изживявал в Хасково, където е художник сега…
Та на 13 февруари се натоварихме на една кола – Златко с все гипса, и заминахме за София.
Рекохме да останем в нашата квартира. Така и така на другия ден щяхме да правим Зарезан, защо само да се разкарваме?
Е, можеше да викнем Васето Божинов с трабанта. Нали една година пренесохме багажа на Златко от Княжево до центъра на София със сапуниерката.
И то какъв багаж!
Дюшек, юрган, куфари, чанти...И ние петима помагачи.
Единият лежеше с глава обърната, та да замества огледалото за назад...
Както и да е, на другия ден взехме мръвките, донесохме разни неща /от Бяла Слатина докарахме голяма дамаджана/, запристигаха гостите.
Седем човека – компанията. Плюс съквартирантите.
Хапка, пийка...
Нейде бая след полунощ Анкълъ се сети, че е женен и си тръгна. Отидох да го изпратя.
Улиците пусти, спокойно, пада лек сняг.
Върнах се, заобиколих къщата и...
Точно там имаше капчук. Който се беше заледил. И като се поднесох...
С глава в стената!
Очилата на парчета, аз долу...
Освестих се, викам си да не стряскам хората, влязох, отидох до едната стая, измих се.
Върнах се в нашата и, леко прикривайки се, се наведох да взема лейкопласт от шкафа.
Като се изправих – празно.
Само Златко седи с гипсирания крак.
Ония, като ме видели такъв, рекли си, че Анкълъто сигурно е заклан най-малкото. И излетели...
Навън – пусто. Тихи улици, зимна идилия.
Само един кротък пияница бродел.
Хванали го за врата: “Ти ли преби Жорето?”.
Оня само мигал...
Не стига, че с последни героични усилия се прибирал в дома си, ами някакви му връхлетели...
Пуснали го. И се върнаха да ме питат какво става...
На другия ден отидохме до Трета градска – да ме превържат, пък после да изпратя Златко у тях.
В трамвая малко хора. Поглеждат ни – аз облепен, Златан гипсиран. На сутринта след Зарезан...
Викам: “Ама каква катастрофа беше...”
Да бе, ще ми повярва някой!
В поликлиниката дежурният надникна в коридора, рече: “Още зарезанци има ли?”, после ме прегледа – само веждата пукната, окото добре, отпрати ни, защото имаше някакъв набоден с игла. Май от жена му. Пак заради празника...
ХV.
Тия студентски години си бяха курс по култура и цивилизация.
За който иска. И може.
Защото, както казваше един асистент, наш добър приятел – Георги Герджиков, в Университета и само да дишаш – стига ти.
А имаше и други неща.
Най-напред Университетската библиотека.
Що интересни книги открих там!
Между другото, правих курсова работа за Жул Верн и прочетох ВСИЧКИ 65 тома, руско издание, 1904 година.
Намерих какво ли не в тая библиотека, четох, четох, четох...Даже трудовете на Таварищ Сталин за езикознанието. И, честно – интересно беше.
Във факултетските библиотеки също намерих ценна литература.
Най-вече от началото на ХХ век, че и по-раншна.
Видях и научих много неща, които малцина софиянци знаят.
Например, единственият у нас и един от малкото в света скелет на динотериум. Открих го, видях го, водих и други да зяпат.
Сега си е пак там – на тавана на ГГФ-то, в музея им.
Качваш се в новото крило над мензата до горе, стигаш решетките, пъхаш лява ръка, светваш и пред теб изведнъж се извисява гиганският скелет с бивни на долната челюст...
Излизаш от СУ, тръгваш към НДК – и на стотина метра, зад “Ялта”, зад една ограда, е мавзолеят на княз Александър.
По него време оградата беше обрасла с храсти, почти нищо не се виждаше.
Но един познат намери свой познат, който работел в райсъвета. Та той взел ключовете от мавзолея и една вечер като хайдути влязохме през страхотно скърцащата портичка, намъкнахме се в мавзолея и на светлината на запалките го разгледахме.
Абе, беше си забранено...
Негласно, но...
После влязох в криптата на “Свети Александър Невски”. Иконите бяха поразяващи на мижавата светлина. Имаше електричество, но рядко разположените лампи придаваха особена атмосфера.
Така намерих гроба на Вазов.
Наистина намерих.
То и сега немалко столичани не го знаят де е, а тогава не се афишираше. Не смееха да го преместят или нещо такова, ама просто беше скрит в храстите.
И така нататък...
Както е казал колегата Иисус: който търси – намира. /Зщо е колега – отделен въпрос./
Няколко недели ходех из Централните гробища. И търсех гробовете на великите българи – писатели, поети, художници...
За съжаление, много от тях не намерих – въпреки напътствията на две старчета, които седяха на пейката до входа.
С огромен труд уредих абонаменти за театрите – Сатиричния /абсолютен успех!/, “Сълза и смях”, дори Студентският беше почти закрит. Много желаещи – малко места.
Близо до Халите, до дървото, дето Левски е връзвал коня си едно време пред хана там, имаше бюро за абонаменти.
Купуваш карта, буташ нещо на касиерките, получаваш почти всичко.
Корупция...която помагаше да се посетят желаните театри, кина, Музикалния театър.
В него ходех редовно.
Видин Даскалов – велик певец, Лиляна Кисьова, Кошлукова...Ехха!
За опера и балет не говоря – там съм инвалид. Нямам претенции. И не твърдя, че след като не ги разбирам, те са простотия.
Има някой прост от нас – но не е изкуството.
Иначе – редовно бях на кинолекториите.
Такива филми успях да видя...Класика! Истинска.
“Левски”, “Витоша”...
А хубави филми имаше и в малко известните кина – “Петър Берон”, “Влайков”, “Аура”...
Впрочем, в читалище “Аура” намерих стари издания на киносценарии. Наслада за душата – четеш и виждаш филма. Сам.
А сам и пишех някои неща... Някои.
Малко редакции попосетих. Абе, драскач!
Успях да пробия във “Вечерни новини”, нещичко в други вестници /”Народна младеж”, “Стършел”/, дори в радиото. Където радиотеатърът постави моя пиеска...
Но това е друга тема!
Та – не беше само веселието...
Не беше само скитането...
Не беше само...
Но си ги имаше – в интересни дози!
ХVI.
Някой ще каже – ама за книгите само споменаваш...
Не, братче /евентуално сестриче/, за книгите – отделна глава.
Купувахме – макар парите...Ама заделяхме.
Библиотеки – обикаляхме.
И, разбира се – антикварните.
Уф, що пари отиваха там!
Когато взех първия изпит, отидох до руската срещу ЦДНА и си подарих томчето на Пушкин. С надпис: “На Гошко – по случай първия изпит – от Гошко”.
После имаше още изпити.
Веднъж със Златан си подарихме книги – пак за някакъв изпит. Той ми поднесе “Эра милосердия” на братья Вайнеры.
Страхотна книга!
А после по нея заснеха “Мястото на срещата да не се променя”.
Иначе обичахме да ходим в антикварната на “Граф Игнатиев”. И да разглеждаме.
Продавачките бяха културни, начетени, не ни гонеха, дори напротив. Май им бяха симпатични тия младежи, дето все гледат... и от време на време купуват нещо наистина стойностно.
А какви истории видях...
Веднъж дойде семейство някакво. Около 30 – 40 годишни.
И пред мен – свидетел съм! Може да помислите, че е виц – сам бях свидетел! Да ми умре кварталният, ако лъжа... – та пред мен тия хора поискаха 80 сантиметра книги. В специална разцветка. И показаха мостра – парченце фурнир.
Подбираха цвета, нагласяваха...
80 сантима книги им стигаха.
Предполагам – за една от ония “библиотеки”, дето има място за телевизор, барче, гардероб, витрини за порцелан и кристал...
Друг път...
Ама по реда. Видях осем тома на Конан Дойл.
Малей, заоблизвах се!
Но – 48 лева!!!
При 80 стипендия...
Разглеждах, разглеждах...
За пръв път видях “Приключенията на бригадира Жерар”, както и трите книги за професор Челинджър...
И гледам, разгръщам...
В един момент жената грабва книгите от ръцете ми и ги пъха под рафта.
Зяпнах.
Досега подобно нещо не беше се случвало. Кой ли идваше?
Изтеглих се леко встрани, заразглеждах другия рафт...
А тя след малко ме викна.
“Едни руснаци – каза ми – Пък те като дойдат – грабят наред. А аз искам да оставя книгата за българин...”
Е, не стана. Скъпо си беше. Та след няколко дни ми каза, че разпродават осемтомника на части.
И аз си взех “Бригадира Жерар”. Която и сега украсява библиотеката ми. Впрочем, намерих и френския филм по романа.
Изобщо – възможности за културно развитие имаше много. Стига да искаш.
И да не хленчиш, че някой ти пречел...
© Георги Коновски Все права защищены