ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТОЛИСТНАТА ВИШНА: ГЛАВА ДЕВЕТА, Пак среща с височайша особа

   Бяха вече слезли от самолета, взеха си куфарите от лентата, минаха и през паспортния контрол и тръгнаха към залата с посрещачите, където трябваше да ги посрещне Антъни. Но изведнъж Виктор чу отчаян вик за помощ. Отначало изобщо не разбра откъде идва, но когато погледна към един от коридорите, викът или по- точно,  скимтенето , се засили.Някакво непознато кученце имаше нужда от помощ и той можеше да го спаси.

- Чакайте ме тук!- извика той на братята си и Ванина , остави куфара си и тръгна по посока на скимтенето.

- Идвам с тебе!- извика Ванина и литна в същата посока, но успя да види само масивна стена насреща си , в която едва не се удари. Нямаше никакъв коридор, Виктор също го нямаше.---   Виктор!- извика силно момичето- Къде си? Не се крий, не е смешно!

   Беше отчаяна, пред нея нямаше никакви коридори, никакви помещения или дори стълби надолу или нагоре, само една стена, зад която май сградата на терминала свършваше. Ами сега? Върна се бързо и с уплашен глас разказа набързо на момчетата. Те също тръгнаха да търсят брат си , но напразно. Докато претърсваха залата, Мануел се размина със странен старец. Беше много слаб, почти скелетоподобен, но пък се движеше неочаквано бързо и ловко. Беше облечен в износени, сякаш взети от контейнера за боклук дрехи.
„Странно летище, помисли си момчето, просяците пътуват ли със самолет?“

-Отървахте се от старата Драхомира, а? Не бързайте да се  радвате, нищо не е свършило! “, чу внезапно зловещ шепот в ухото си младежът. Обърна се да види кой говори, но не видя никой, дори и необичайно изглеждащия старец. Но тъй като около него нямаше никой друг , той беше убеден,че именно от него е чул зловещите думи. Погледна пак и изведнъж срещна очите му, те станаха червени и  го фиксираха с мощни потоци червена светлина, после чудакът изчезна.

„ Изгубихте братчето, така ли?“- прозвуча ехиден глас в ухото на Кейд.

„Няма да го намерите, никога! Хахахаха!“, отекна смразяващ кръвта кикот и момчето съзря недалеч от себе си дебела жена, която се тъпчеше с баничка и отпиваше от бутилка айрян.

„ Но откъде дойде? Или просто така ми се е счуло? Не може да е била тя!“- все пак, погледна още веднъж към жената, тя вдигна глава, усмихна му се ехидно и очите й станаха червени.

„Свършено е с малкото ти приятелче, пеперудке!“, изсъска някой и Ванина уплашено трепна. Наоколо нямаше никой, пък и нали беше невидима. Тогава кой беше изрекъл тия страшни думи? Едно дете на няколко крачки от нея, играеше  на телефона си. Изведнъж вдигна глава и я погледна. Тя едва не извика от ужас:очите му бяха червени и от тях струяха потоци злокобна светлина.

- Махай се!- извика момичето.

- На кого викаш?- попита я Антъни, който се беше появил вече.

- На една...муха!- излъга тя, защото вече на мястото на детето нямаше никой .Набързо му разказа, че търсят Виктор и той също тръгна с тях. Нещо прищрака в мозъка на младия археолог и той внезапно пое в съвсем различна посока.

- Чакайте ме във фоайето, ще го потърся на друго място!- извика на почти отчаяната компания- Само не мърдайте оттам, Русалия и Дарена също ви очакват!

  И младият мъж продължи пътя си. Коя дата сме, питаше се той, да, тринадесети август, денят на Преминаването! Входът трябва вече да се е отворил и Виктор сигурно е минал през него! Дано да успея, според изчисленията, имам три часа! Стигна до стената и внимателно се завзира в нея. Спря се , надигна се и почука на малка, едва забележима издатина.

    В това време Виктор беше безкрайно учуден. Намираше се сред широко пасище , отъпкано от добитък, чиито следи личаха в меката почва. Но най-интересното беше, че недалеч се виждаше малък самолет с много странна форма. Виктор вече се беше качвал на самолета на Ева, а също и когато гостува във фермата на родителите на приятеля си Дани, баща му даже ги повози на самолета, с който разпръскваше тор и препарати. Но този изобщо не приличаше на тях. Приближи се и видя група мъже в униформа,  със смешни фуражки, а единият беше доста едър, пълен и с блестящи еполети. Носът му беше голям и с гърбица. Униформата му приличаше на тези, които носеха генералите от старите филми.

- Наистина ли искате да се качите, Ваше величество?- попита единият от мъжете, който не носеше фуражка, а смешна кожена шапка.- Времето е хубаво, няма силен вятър и ако желаете, може да се повозим малко!

- Разбира се, че искам, поручик!- каза едрият мъж- Вече съм се качвал на аероплан, знам какво е да се лети с нашите герои , които вече воюваха за царството ни. Като си помисля, че никой от царствените ми роднини в Европа не го е правил...Е , тяхна си работа, нали, господа?- и мъжът самодоволно се засмя.-Хей, момче!- махна той с ръка, забелязвайки Виктор.- Я ела насам!

    Макар и да не знаеше какво става, Виктор бавно тръгна към мъжете. Носеха униформи и имаха самолет, значи, можеше да им се вярва, така го бяха учили родителите му. Но къде изчезна летището? Не беше вървял кой знае колко, нямаше как да е излязъл навън...

- Как се казваш, юнак?-попита го мъжът с блестящите еполети и леко го щипна по бузката.

- Виктор, сър!

- Виктор, хубаво име, така се казва братовчед ми, кралят на Италия! Искаш ли да се качиш на аероплана, Викторчо? Страх ли те е?

- Съвсем не, сър!Ако може, много искам да се повозя!

   Всички шумно се засмяха, царят /защото очевидно едрият мъж беше цар, както по-късно разбра, българският монарх Фердинанд , който беше страстен почитател на въздухоплаването/,  леко го повдигна, за да стигне до седалката, качи се след него и го взе на скута си. След това се качи и пилотът, а друг, очевидно механик, завъртя манивелата, за да се запали двигателят на самолета. Самолетът беше открит и вятърът брулеше лицата им. Машината тръгна по пасището, тръскаше много, никъде нямаше и помен от асфалт, после леко подскочи и полетя.

- Гледай, моето момче, гледай!Виж какви поля, какви гори! Обърни глава, планините виждаш ли?

- Да , сър, високи са!

- Има и по- високи, Викторе! И по-красиви има, Алпите, Татрите, има много планини! Но това е България, запомни я! Някога може да се биеш за нея!

- На война ли, сър?

- Не, още си малък за войник! Надявам се докато пораснеш, да няма друга война!

- Защо, а сега има ли?

    Двамата мъже се засмяха. България вече няколко години водеше войни и хиляди бяха убити, много осакатени, но не се виждаше краят.

- По- добре да има мир, сър, продължи Виктор, по целия свят да има мир, не е ли така?

- Ти си умно момче, Викторе!Страхуваш ли се?

- Не, сър, баба ми не разрешава да се страхувам!

- Наистина? Баба ти сигурно е много смела дама!

- По-добре да   кацаме, Ваше величество!- каза пилотът, времето уж беше хубаво, но сега се задава  буря откъм изток.

  Царят само кимна и не след дълго вече бяха на поляната. За изненада на Виктор, там ги чакаше Антъни.

- Антъни!- хвърли се да го прегръща момчето.

 -Вие кой сте? -попита строго царят.

- Аз съм брат му, Ваше величество , бяхме се изгубили...Благодаря ви, че сте се погрижили за братчето ми.

- Антъни, аз летях на аероплана! Когато порасна, ще стана пилот!

- Отлично, юнак!- потупа го по рамото царят и извади от джоба си една монета.- Желая ти да полетиш и да обиколиш света ! А това за спомен от мене, нека да ти донесе късмет!

- Трябва да се прибираме, каза Антъни, идва буря.

- Да ви откараме до дома?- предложи величеството.

- Благодаря много , Ваше величество, наблизо сме. Ще побързаме и сме си у дома!- и той хвана Виктор за ръка –Бързо, дано стигнем навреме!

- Но къде сме?

- Ще ти обясня, върнахме се във времето, тук сега е хиляда деветстотин и шестнадесета година, този мъж е цар Фердинанд и ако разберат, че не живеем тук, лошо ни се пише! По света бушува война, България също участва и постоянно дебнат за шпиони! Освен това, трябва да не ни види и Пазителят на портала!

- Защо?

- Защото кой по това време знае, че има пътешествия във времето? Само той може да ни попречи да се приберем! Хайде, ето я вратата!

   Колкото и да се взираше, Виктор не видя никаква врата, само една голяма дупка , която приличаше на леговище на диво животно.

- Тук сме!- повлече го към нея младият мъж, бутна го пред себе си и силно го тласна напред. След това и той самият се провря  с пълзене.

- Но как така...-зачуди се момчето. Антъни се изправяше и тръскаше пръстта от дрехите си- Пак сме тук...- погледна зад себе си и отново видя стената. Антъни вдигна рамене.

- А къде е кученцето?- сети се момчето и в тоя момент видя възрастна дама. Тя носеше на ръце малка булонка, която радостно скимтеше.- Извинете, госпожо, кученцето Ваше ли е?

- Да,момчето ми, беше се изгубило, но едни момчета го намериха. Само че не мога да разбера какво ми казват, май са чужденци!

   Момчетата бяха братята му, които се втурнаха да го прегръщат и да разпитват къде е бил. Всъщност, човекът, който обясни всичко, беше младият Сивенов. Той отдавна знаел, че от терминала може да се премине през портал на времето и да се излезе на мястото на старото летище Враждебна. Той самият бил го пробвал, но не трябвало да се казва на никого за да не се обърка историята.

- А може ли да се вземе нещо от там?- попита плахо момчето и показа монетата, на която беше изобразен самият цар.- Не мога ли да я задържа?

- Порталът се затвори, така че няма как да я върнем...Но сега нека да ти разкажа кой е тоя цар и какво се е случило тогава...Само че нека да не караме момичетата да ни чакат.

- Момент, каза Мануел, искам и аз да ти кажа нещо, може да не е важно, но не мога да си го обясня...-и той разказа за странния мъж и какво му е прошепнал. Когато чу това, и Кейд разказа за дебелата жена с баничките.

- Това е Пазителят на портала на времето, обясни им Антъни, опитал се е да ви уплаши! Но порталът е затворен сега и нищо не може да се случи.

   Момичетата, принцеса Русалия, Дарена и присъединилата се към тях Ванина, която беше щастлива, че има кой да я види и чуе, изобщо не скучаеха, обикаляха магазините на терминала и постоянно предлагаха на Ванина сладолед. Когато се намериха с момчетата, вече беше дошло време да отидат при колата на Антъни , с която щяха да се придвижат до селото.

   Виктор трескаво ровеше из джобовете си, не, нямаше го! Някъде беше изгубил листовете с текста и рисунките от каменните плочи. Някъде? Разбира се, че в миналото!

...А повече от сто години преди това, негово царско величество Фердинанд изведнъж попита пилота:

- Поручик, забелязахте ли нещо странно, това момче ми казваше „сър“, явно знае  английски! Но как, тук момчетата учат предимно френски и немски, нали? Явно е от богато семейство, беше възпитано и умно момче.

- Може да има английска гувернантка, Ваше Величество!

-  Повикайте шефа на полицията! Ами ако са английски шпиони? Забеляза ли, мъжът, беше облечен със странни дрехи, а обувките му...-явно се беше впечатлил от маратонките на Антъни-Да, сигурно са били шпиони! Може би са искали да ме убият! Ами ако наистина...

  На следващия ден царят вече четеше полицейския доклад. В него пишеше, че никъде не са открили момче и мъж, подобни на описаните от негово величество и военните, но са се натъкнали на странни листове с непознати знаци и картини. Царят заповяда да се засекретят данните и повече никой не продума и дума за това събитие.

    Никой от хроникьорите на това време не знаеше колко часа прекара царят над намерените листове в напразни усилия да дешифрира кода на враговете. Защото той вече изобщо не се съмняваше , че момчето и мъжът са били английски шпиони.