Бяха вече слезли от самолета, взеха си куфарите от лентата, минаха и през паспортния контрол и тръгнаха към залата с посрещачите, където трябваше да ги посрещне Антъни. Но изведнъж Виктор чу отчаян вик за помощ. Отначало изобщо не разбра откъде идва, но когато погледна към един от коридорите, викът или по- точно, скимтенето , се засили.Някакво непознато кученце имаше нужда от помощ и той можеше да го спаси.
- Чакайте ме тук!- извика той на братята си и Ванина , остави куфара си и тръгна по посока на скимтенето.
- Идвам с тебе!- извика Ванина и литна в същата посока, но успя да види само масивна стена насреща си , в която едва не се удари. Нямаше никакъв коридор, Виктор също го нямаше.--- Виктор!- извика силно момичето- Къде си? Не се крий, не е смешно!
Беше отчаяна, пред нея нямаше никакви коридори, никакви помещения или дори стълби надолу или нагоре, само една стена, зад която май сградата на терминала свършваше. Ами сега? Върна се бързо и с уплашен глас разказа набързо на момчетата. ...