Беше вечерта на 23 декември. Снегът кротко се сипеше от небето и придаваше мистичен изглед на пясъка на фона на пълната луна. Да, къщата беше на брега на морето и бе цяло чудо, че изобщо вали сняг. Може би за това всички се радваха толкова много. Да, и празникът наближаваше, но някак си морският въздух, овкусен със сладка замръзнала вода, носеше в себе си и допълнителен заряд и настроение.

   Радилена беше в хола и приготвяше багажа. Изваждаше много дрехи, подреждаше ги пред себе си и от така готовите купчинки избираше и прибираше в двата куфара- за нея и за сина ѝ. Беше умислена. Може би, защото знаеше, че той не иска да пътува. Влакът беше рано на следващата сутрин, а на последната гара, щеше да ги чака баща му. Той често отсъстваше и може би това потискаше Симеон още повече. Да, всички се радваха, че празникът идва, само не и той.

   Беше 19 годишен младеж с остър ум и силни математически способности. Сигурно и за това логическите игри и шахът му бяха любими. В редките моменти, в които бяха заедно играеха и с баща си. Работата му беше свързана с много пътувания. Не се задържаше на едно място за повече от два дни. Това бе и причината да посрещнат Коледа на друго място, в друг град. Защото денят след това той отново щеше да замине за чужбина- поредният празник на колела. На Симеон му предстоеше да избере и университет. Искаше да си остане тук, въпреки желанието на родителите му да замине извън страната.

   - Симеоне, куфарът ти е готов! Ако ще слагаш нещо допълнително, сега е моментът!

   - А да го изпразня, може ли?

   - Моля те, не ме тормози! Вечерята е готова. Хайде да седнем на масата.

   - Не може ли той да дойде при нас?

  -Колко пъти трябва да го говорим? Отдавна знаеш, че не може. След това пътуване, ще получи повишението и още по-важното, вече ще бъде на едно място- при нас.

   - Вече го чувам за пети път, така че ще ме прощаваш, но не вярвам!- тръшна гневно вилицата в чинията.

   - Стига, недей моля те!

  - Какво стига?- стана рязко, но не продължи с изблика, защото знаеше, че майка му няма вина и не го заслужава- Не съм гладен, лягам си!- тя въздъхна тежко.

   - Утре в 7:30 да си готов.

   - Ще бъда! Лека нощ!

   - Лека...

   В уречения час те тръгнаха към гарата. Той носеше и двата куфара. Билети вече имаха и не им се наложи да чакат безкрайната опашка на гишето. Излязоха на перона. До тях един възрастен човек държеше една торбичка и хвърляше трохички на гълъбите и врабчетата. Те се разлетяха над главите им и поръсиха и тях.

   - Стига деее!- изсумтя Симеон- Хайде да се качваме!

   - Добре, добре- давай!

   Настаниха се. Оставаха десет минути до тръгването. Бяха само двамата- един срещу друг, но в последния момент влезе и още един човек.

   - Следват едни безкрайни шест часа!- въздъхна Симеон.

   - Ще минат бързо, ако не мислиш за времето.

   - Не съм много сигурен, че искам и да минават бързо!

   - Недей така! Баща ти те обича!

   - Ами да го покаже тогава!

   - Младежо- намеси се господинът- ако обичате, малко по-тихо!

   - Извинявайте!

   Влакът потегли. Два часа изминаха без особена размяна на думи по между им. Господинът си четеше книгата и само от време на време надничаше над очилата си.

   - Ще изляза да се поразтъпча малко!- каза Симеон.

   - Вземи си палтото тогава, в коридора е студено!- отвърна майка му, той я послуша.

   Отвори вратата на купето и излезе. Огледа се и на двете страни. Реши първо да отиде до тоалетната и тъй като бяха с големи номера на местата си, тя беше само през едно купе до тяхното. В него имаше само един човек, който се беше излегнал на седалките от едната страна. Не му направи впечатление. Тръгна да се връща и тъкмо влизаше във вагона, когато влакът наби рязко спирачки. Симеон залитна назад и едвам се удържа да не падне. Лампите угаснаха. Секунди на пълна тишина, на пълна тъмнина.

   - Едва ли сме в тунел?- каза момчето на себе си- в тази отсечка тук все още няма. Тъкмо започнаха да се чуват първите шушукания, когато осветлението се възстанови и влакът отново тръгна, все едно нищо не се бе случило.

   Мина покрай първото купе. Този път старецът му направи впечатление, стори му се познат. Отвори вратата. Беше онзи, който хранеше гълъбите на гарата. Симеон се прокашля.

   - Удобно ли е?- не получи отговор- Извинете, може ли да седна при вас?- повтори той.

   - А? Мммм... Какво каза?- човекът се размърда.

   - Може ли да си поговорим?- старецът вече седна на седалката.

   - Кажи момче?

   - Името ми е Симеон!

   - Сифон?

   - Симеон!- повтори по-силно.

   - Совиньон? Много си странен.

   - Казвам се Симеон!- вече извика той.

   - Тежко чувам момче, не се сърди!

   - А сега чу ли ме?

   - Да, Симон, чух те!- тук вече младежът се отказа- На мен ми викат Боян!

   - Видях Ви да храните гълъбите по-рано сутринта на гарата!- един срещу друг лице в лице бяха доста близо по между си и може би, той разчиташе по устните му.

   - На един пенсиониран инженер по химия това му остава, синко.

   - Семейство нямате ли?- Боян въздъхна тежко.

   - Нямам! Отдадох всичко на науката. Много неща направих в нейно име, ала платих с цената на самотата.

   - И аз се чувствам самотен.

   - Защо така?

   - Не ме разбирайте погрешно, майка ми е много добра жена и прави всичко по силите ѝ и го разбирам. Но ми липсва баща ми.

   - А той къде е?

   - Все пътува!- с яд отвърна Симеон.

   - Не го съди твърде строго, момче! Ако някъде е сбъркал, то животът сам ще го осъди. Недей и ти. По-голям ще станеш, ще го разбереш и сам. Това поне съм разбрал. Някога свирех на цигулка и това бе моята любов и страст извън химията. Смея да твърдя, отдаваше ми се. Ала при един експеримент, нещата се объркаха много. Спасих човек- вярвай, чувството е уникално и съм благодарен, че всички останахме живи, но аз изгубих 95 процента от слуха си! Загубих и любовта си, загубих усета на струната, допира на дървото.

   - Съжалявам да го чуя. Шах играете ли?- смени темата Симеон.

   - Поназнайвам, защо?- момчето извади от вътрешния си джоб малък шах с магнитна дъска и фигурки-   Интересен младеж си, Симон.

   - Аз обичам да правя това. Така аз се откъсвам от мислите си.

   - Давай, тогава!

   Изиграха няколко партии. Симеон наистина се отпусна, почувства се щастлив, старецът също. Поизмина време.

   - Две на една за Вас! Наистина Ви бива!

   - Хитрец си ти, остави ми се.

   - Бях мат още след петия ход!

   - Мат си тук!- и посочи сърцето му- Тук, на дъската- си царят!

   - Какво бихте си пожелал за празника?

   - Здраве, синко, здраве!

   - И все пак, нещичко за Вас?

   - Музика! Би ме стоплила много!

   - Вярвам, ще Ви се случи!- изправи се да тръгва. Бръкна с ръце в джобовете си, за да метне по-бързо и палтото и напипа нещо в единия- Радвам се, че се запознахме, Бояне- зави му се свят и залитна- за миг му се стори мъгливо- Това- отърси глава- мисля че е Ваше- извади трохичка от джоба си и му я подаде- Да не лишите ваш приятел от храна- Боян се усмихна, Симеон се обърна с гръб и отвори вратата.

   - Как го направи, момче?- накъсано и почти без дъх, шепнеше въодушевен старецът.

   - Какво съм направил?- попита Симеон още преди да се обърне.

   - Как да ти благодаря?- момчето не вярваше на очите си. На масичката, където беше трохата, сега стоеше цигулка.

   - Но аз... Аз не съм... Нищо... направил! Не знам. Как?- Боян се разплака, Симеон се уплаши, а той го прегърна и каза през сълзи:

   -Ти си моето чудо момче. Напълни ръцете ми, изпълни сърцето ми, сбъдна желание! Как- не ме интересува!- младежът стоеше като изтокан. Излезе от купето, а Боян извика зад него- Благодаря, Симеоне!- това също го стъписа, но не толкова, колкото секундите по-рано- Довиждане! И нека твоето желание, бъде мое пожелание, младежо!

   Два вагона, Симеон извървя като на сън. Не проумяваше, не можеше да повярва, беше като в транс. Той му даде шанс... Шанс Боян да бъде отново щастлив. Но как? Трохата, цигулката, после името му...

      - Оу, извинявай!- някой го избута силно встрани- Съжалявам наистина!- беше нещо, оказа се. Куфарът се беше изхлузил от ръцете ѝ. Тя приклекна и се опита да го докопа пипнешком. Симеон разбра, че е сляпа.

   - Почакай, аз ще го вдигна, ти само се хвани някъде!

   - Благодаря тииии...

   - Симеон!

   - Благодаря, Симеоне, аз съм Надежда!

   - Приятно ми е!

   - Седни при мен, ако нямаш против. Скучно ми е, искам компания.

   - Мда, даа, добре!- седна срещу нея. Помълчаха малко. Тя го подкани.

   - Не се страхувай да ме гледаш! Аз не те виждам, но те чувам.

   - Извинявай!- Симеон се почувства неловко.

   - Недей, всички са така в началото.

   - На къде си тръгнала?

   - Връщам се у дома за празниците. Подадох документи в университета, макар и да знам, че няма да се получи.

   - Защо мислиш така?

   - Танцьорка в мрака- кой би искал такава?

   - На Надежда ѝ липсва вяра?

   - Какво?

   - Извинявай, тъпа шега!

   - Хвана сееее!- засмя се тя и протегна крака си напред, за да го побутне.

   - Добра си!

   - Наивничък си!

   - Не те разбрах! Танцьорка в мрака?

   - От три годишна тазнцувам балет. И повярвай, няма нещо което обичам да правя повече от това. То е магия за мен, ноо... На тринайсет години ме блъсна кола и аз изгубих зрението си.

   - Съжалявам!

   - Недей! Защо? Аз пък се радвам. Удари ме кола-да, но останах с крака. Виждам само тъмнина, но пак мога да танцувам! Може и да нямам шанс с това да ме приемат в университета по изкуствата, но няма да ми отнемат правото да танцувам извън него.

   - Родена си с името си, значи!- тя се усмихна.

   - А ти с какво се занимаваш, Симеоне?

   - С математика.

   - Чудесно! Аз така и никога не я разбрах, но пък математиците сте умни хора!- той се засмя.

   - Сухари сме, по-скоро, но си твърде мила, за да го кажеш!

   - А ти на къде си тръгнал?

   -Да прекарам поредния празник по пътищата, за да имам възможност да видя баща си. Живеем на морето, аз и мама иии... той- в рехавите няколко дни когато е при нас. Обещанието и този път е, че ще бъде за последно, но...

   - Ти не вярваш!- прекъсна го тя.

   - Не вярвам, да! И за това ме е яд!

   - Дай си ръцете!

   - Защо?

   - Просто ги подай!- той го направи, тя ги хвана здраво в своите. Той потръпна, тя не реагира- Не се сърди, ядът само на теб ти вреди. Погледни ме! Гледай ме в очите!

   - Гледам те.

   - Дай му шанс! Дай си шанс!

   - Уверена си!

   - Предавам ти енергия, позитивизъм!

   - Благодаря ти за това. Ще се връщам при майка си, защото сигурно вече се побърква от липсата ми!

   - Тогава не я изнервяй!- взе палтото в ръка и тръгна. От него падна троха.

   - Още една?

   - Какво каза?

   - Ааа, нищо, нищо! Мрънкам си!

   - Искам да те видя пак!

   - Ще се радвам!- и тръгна. Стигна до края на вагона, когато чу пронизителен вик, вик на радост, вик на щастие. Вратата на мястото, от където бе излязъл се отвори:

   - Симо? Симеоне, там ли си? Чуваш ли ме?

   - Да, Надежда!- обърна се той.

   - Обадиха ми се.

   - Кой?

   - Приета съм! В университета!

   - А той къде е?- изстреля го импулсивно.

   - На морето!

   По пътя обратно вървеше усмихнат. През тялото му премина приятна топлина. Не се бе чувствал така. А тази троха? Ах, тази троха! Каква бе тя? Влакът отново наби спирачки. Отново притъмня. Отново му се зави свят. Някой го побутна по рамото.

       - А, Вие ли сте?- беше господинът от тяхното купе.

      -  Кажи ми, момче- гласът му звучеше странно- дълбок, тайнствен, мистичен- намери ли своя отговор?

      -  Какъв отговор?

       - На въпроса си?

       - Не Ви разбирам- какъв е бил въпросът ми?

       - Не се ли запита „С какво ще зарадвам баща си?“

     - Но вие, как? От къде знаете, за мен, за баща ми?- нещо се стрелна и го удари по главата- Да го зарадвам, с какво?- отново последва удар, Симеон се плесна в опит да го хване- Какво се опитвате да ми кажете?

       - Явно още не си разбрал!- и си тръгна.

      - Какво да разбера? Какво ми говорите?- пак го цапна, но той го хвана- беше трохата- Но какво става тук? Полудявам ли? Истина ли е това, което ми се случва?- Чу се свирка, влакът спря. Той се подпря за момент.

   - Ох, Симеоне, тук си бил.

   - Мамо?

   - Какво става? Къде сме?

   - Пристигнахме!...

   - Как така пристигнахме?- усети страх в себе си.

   - Ами... така, тук сме!

   Слязоха на гарата. Отсреща на челния перон ги чакаше някой. Симеон се затича- усети, че трябва да тича. И майка му след него. Бягаше бързо. Нещо го дърпаше напред, теглеше го. Оставаха метри, стъпки... хвърли се върху него. Направо щеше да го събори.

          - Сине!?

         -  Татко, радвам се да те видя!

         -  Какво ти се е случило, Симеоне?- попита Радилена- там във влака, какво се промени?

         -  Всичко, мамо, всичко!

        -   Момчето ми- току-що получих най-големия подарък и то няколко часа преди Коледа.

         -  Това ли било?

         -  Какво?-попита баща му.

         -  Трохата?

         -  Каква троха?

          - Подаръкът!

         - Ти си най-големият ми дар- ти, майка ти, моето семейство! А подаръкът, който аз имам за вас е това- подаде им три билета- Еднопосочни! Няма връщане назад! И от мен повече няма да се отървеш!!! А сега предлагам една топла вечеря, камина и чаша вино, а утре заедно наобратно.

          - Наистина ли?

          - Наистина!

          - Последно пътуване?

          - На честността и истината!...

   От тогава измина една година. Бяха заедно, наистина. Симеон избра математически анализи и компютърна техника- това записа в университета. Щеше да става инженер. И то у дома, в града, в неговия град.

   Беше 24 декември.

    - Хайде, ще закъснеем за концерта!

   -  Много си се разбързал, нещо!- каза баща му.

   -  Очакваш ли да видиш някого там?- попита майка му.

   -  Надявам се!- усмихна се той.

   -  Нашият син май витае някъде, а?

   -  Мечтае, копнее, радва се... И аз за него!- отговори той на майка му.

  Завесите се вдигнаха. Представлението започна. Тя излезе, той се изправи на мястото си. Беше в главната роля. Танцуваше великолепно. Публиката изпадна в екстаз. Аплодисментите не стихваха. Той слезе по стълбите и застана пред сцената. Ръкоплясканията оглушаваха всичко, но не и него, Симеон беше в транс. Двама от танцьорите ѝ подадоха ръце, за да излезе напред. Тя се поклони. И когато се наведе:

       - За теб, Надежда!- и тя хвана букет в ръката си, усмихна се на този глас.

       - Симеоне!

       - Да?

       - Благодаря ти!

       - Весела Коледа!

       - Ще бъде още повече, само ако ме изчакаш след представлението. Искаш ли да се поразходим?

       - Не бих пропуснал!

   Беше го подхванала под лакът. Снегът падаше върху лицата им, близостта топлеше сърцата им. Празничните светлини озаряваха нощта и тя бе по-светла и от ден. Сладката ледена вода бе направила пухкава покривка, а той ѝ подари усмивка.

      - Чуваш ли това?

       -Кое?

      - Чуваш ли музиката?- Симеон се обърна. Очите му се насълзиха- Какво има?

       -Глух химик свири на цигулка!- старецът го видя и му се поклони.

       -Бояне- прошепна тихо Симеон и кимна.

      -Бъди, момче, бъди!- извика старецът. А до него... Човекът до него беше облечен като Дядо Коледа и радваше децата. Стори му се познат. Беше сигурен, че го е виждал.

   - Кой е до него?- попита Надя.

   -Този, който преди време ме попита какво искам аз и какво мога да подаря?- господинът погледна над очилата си и вдигна ръка с палец нагоре.

   - И какво е то?

   - Себе си! Ще подаря себе си!- и я целуна.

Годините минаваха. Симеон стана баща. Всяка година за Коледа бяха в къщата край морето.

   -  Тате, какво е това?- попита момиченцето, сочейки с пръстчето си.

   -  Там, под Коледната Елха ли?

   -   Да, тате, кутийката!

    -  Това, мила моя, е троха... Моята празнична троха.

    -  И какво прави тя?

    -  Сбъдва желания...