Тя го биеше. По няколко пъти на ден. Неговата собствена майка. За щяло и нещяло. И да я питаш защо го прави, излишно ще да е. Ей, тъй, да станел човек. А, ти, какво си?! Майка?! Дроби, дроби, нали я знаеш оная – каквото си надробиш, това ще сърбаш, пари, не пари, твоя си е попарата, аз друга дробя…

   Стояна имаше тежък характер. От дете беше познала суровия човешки нрав в бащината си къща и сега, когато се омъжи, нейният такъв не закъсня да се покаже. В дългите студени, гладни и нещастни дни като дете и после мома, Стояна само стискаше зъби, затваряше очи и единствено ушите ù пропускаха злокобния звук от свистящия колан по крехкото й телце. Пияният ù баща беше вечно недоволен. А тъй като майка ù беше все болнава, малкото момиченце опираше всички пешкири. И трупаше злоба. Злоба за майка ù, че нито веднъж не се опълчи на баща ù, злоба за неродените ù братя и сестри, които да поемат от нея тежкия товар, злоба за оня, така наречения ù баща, който беше изворът на всичките ù кошмари, още по рождение. Не пророни нито една сълза за майка си, когато тя побърза да се пресели в оня свят, оставяйки я сама с онзи звяр. А той продължаваше щедро да изсипва своето недоволство върху дъщеря си. Кой знае какво беше преживял и той като дете. И така си вървеше по веригата, докато някой не вземе да се осъзнае, че не е длъжен да повтаря видяното в къщи и че ако намери сили, може да прекъсне тая прокоба, наречена глупаво гени. Не може всичко да хвърляме върху тях, те не са Бог и Разум. Те не са нещо, с което можем да си изтриваме ръцете и да се оправдаваме. Напразно им придаваме почти човешки облик и свръхестествени сили. Те са само едни гени. Победими са. Ама уви…

   Стояна побърза да се омъжи още на седемнадесет, за първия, който я поиска. Почти побягна от къщи облекчена. Запозна се с един младеж на един селски събор и само след няколко разменени помежду им приказки, петимната за бягство от родния си дом млада девойка събра в една бохча скромните си вещи и хукна подир младежа в едно съседно село. Разгеле, той пък момъкът Динко, добър беше и работлив, ама Стояна дяволите я човъркаха отвътре, не можа да ги укроти. Та те копнееха да излязат навън и да раздават възмездие. Кому? На ония, които най-малко заслужават, но са им пред погледа просто. Че от кого да се научи на любов Стояна, на топлота, на състрадание и човешко отношение. Тези неща липсваха в родния ù дом и тя не знаеше как да създаде уют в мъжовия ù такъв. Устата ù как една мила приказка не издумаха, барем на детето си, ако не на мъжа си. Ама от де да ги чуят ушите ù, та да ги пренесат на устата ù? Не бивало от де…Умът ù беше зает все лошотии да крои. Айде, баща й той, ще кажат хората – заслужи си го, в мизерия умря, нямаше кой залък хляб да му даде, ами мъжът й, детето й, съседите, хората въобще. Поиска от мъжа си висок дувар, никой да не занича, камо ли да влезе. Гледаше комшиите си с лошо око, хулеше ги и кълнеше. Хокаше Динко, хокаше малкото си момченце, все горчилка и беше и в уста, и на уста. Ставаше и лягаше все с лошото. За най-малкото шляпаше детето си дето свари, но като порасна, не ù стигна това, ами взе да го връзва за стълба вън на улицата и да го налага с тежкия колан. Как не се сви сърцето й от жалните викове на това дете?! Бог си запушваше ушите и се питаше в  недоумение негово ли е това творение, а тя продължаваше да налага малкия. И детето ридаеше, къде от болка, къде от унижение, та всичко се вършеше вън, пред хората. Що за майка?! Друг път пък го коткаше с фалшиви обичливи думи и го залъгваше с празни обещания. И тези ù настроения се сменяха редовно. И малкият Петър израсна несигурно и непостоянно в делата си дете. То ту вършеше някакви добрини, ту сприятелявайки се все повече с алкохола, започна да занича в чуждите дворове и да си присвоява разни неща, които после продаваше някому за жълти стотинки, само и само да си подсигури поредната алкохолна доза. Какво да направи? Слаб му беше ангелът да се бори с гените. От къде да я вземе тази увереност, че може да се справи с тях, от майка си ли?!...

   Стояна най-обичаше да настройва мъжа си и сина си един срещу друг. Останеше ли насаме с Динко, не преставаше да плюе Петър – такъв бил, онакъв бил, нямал никаква срама от Бога, на, крадял. На Петър обратното – той, баща ти такъв, онакъв, не спираше Стояна и после като Луцифер се радваше на стореното и потриваше доволно с ръце. Що за повод за куча радост, ма, алтава жено? Що за жена и майка си, да си беше седяла при баща си, лика-прилика сте си. Не беше далеч от ума, че и Динко ще се пропие. Чудеше се човечецът кого да озаптява първом – жена си ли, сина си ли. И с псувня напускаше дома си ката ден, пустосвайки с ръка и тичаше подир овцете на къра, чувствайки се поне за малко спокоен. И все пак обичаше жена си и правеше това, което тя му нареди, а Стояна по всякакъв начин се възползваше от това. Тя го отдели и от роднини, и от приятели, от целия свят. Щом успя трайно да го настрои и срещу собствения им син, какво повече? Нищо. Можеше ли да иска нещо повече? Не, няма накъде…

   А Петърчо посегна на алкохола още невръстен. Може би е търсел спасение в него, начин да избяга от реалността, за облекчаване на болката, била тя физическа или психическа? Каквато и да беше причината, момчето все повече и повече затъваше. Бягаше често от училище, после направи опит да избяга от казармата, но там вече не се шегуват и не прощават и Петър си полежа в карцера, ама акъл не дойде. Че от де?! После така и не намери работа, а дали я търсеше? Спеше до късно, след това подлагаше на майка си ръката за пари. Дойде време тя да си плаща. Почти всяка вечер имаше скандали у тях, стигаше се до бой между баща и син и пак тя беше причината за това. Петър започна да разпродава вещите у тях, отначало по малко, а после и на стадото на баща си посегна, на това, което го хранеше. И пак скандали. Така и не се ожени. Че коя нормална ще го вземе – дребен, изпечен кат’ чироз, дето им викат на такива, син посинял от алкохола, с прегракнал от цигарите глас и мързелив скандалджия. Мама Стояна, ако искаше мир – да плаща. Ама с нейната малка пенсия до кога. Разгеле завъртя се едно момиче из тях, казват не била с всичкия си, ама работа вършеше и овцете доеше и за хляб ходеше, и двора работеше, ама мама Стояна нещо все недоволстваше, мърмореше и пак настройваше сина си, тоя път жертва беше туй девойче. Зарадва се бащата Динко, момичето сериозна помощ и отмяна му беше. Не била добре ли? Че той, неговият убавец да не беше много стока. Драга му беше на човечецът помощта на това чуждо дете, за него сега домът му беше пълен и му беше мил, не бързаше, както друг път да го напусне още рано сабахлен. Чак и негов Петър се заседя дома, понамали пиенето, ама мамицата му Стояна не миряса, докато не прокуди момето, не била за неин Петър. Че пък много и домиля за нейния убавец, да ù се неначудиш или просто искаше никой да не е щастлив, знаеш ли какво ù е у главата?!

   И пак се запи до смърт Петър. Чак понякога на човек да му стане жал като го чуе как крещи на майка си, как я псува, ама в тоз момент пред лицето на хората изскачаше измъченото лице на малкия Петърчо вързан за стълба и бит до посиняване и до там със съжалението към Стояна. Каквото повикало, драга, каквото повикало!

   И почина Динко. Бог е милостив, казват. Така е, спести му мъките Господ. Нека сега си сърба до дъно попарата Стояна. Сама. Остаря тя, окуця. Подпираше се на два кола тя, нямаше кой хляб да ù купи. И зиме и лете се тътреше с часове до магазина, ама… И на лекар нямаше кой да я закара, и комшиите нямаше как да помоли, нали на младини ги беше кълняла, как да ù се извърти сега езикът за молба. И улицата нямаше сега кой да замете, зариваше се в листа и треволяци. Преди не даваше перце да падне. Те казват – на който му мръсна душицата, все чисти, та чисти. Да беше пожалила онова момиче, щеше да има кой хляб да ù купи, и да ù ошета, и манджа топла да има, ама лошотията й мира й не даваше. И стадото разпродадоха, то кой да го извежда на паша? А нейничкият все така не подхвана работа, не ставал той за това. По-лесно е да докопа нещо чуждо и да го продаде, щото то и у тях нищо не остана почти. Скоро може и вратите и прозорците да откърти, я за огрев, я да ги продаде. Да се обзаложим ли?!...

   Хора разни, теглила също. Съдбата, тя е свикнала все нея да обвиняват, току разпределят вината и върху обстоятелствата. Ама, хора, недейте така! Сами си дробим ежедневието и сме длъжни да си го изсърбаме, никой не ни дава чуждото канче. Затова да внимаваме, какво слагаме в своето!...