Тя
вървеше в мрачната утрин по мокрите от валящия сняг улици, сгушена в палтото си, потънала в размисли и мечти. Дългото палто, черната шапка и шал имаха за цел не само да я предпазят от обграждащия я студ, но и да я скрият ... да я скрият от останалия свят и цялата мръсотия, с която той заплашваше да я залее, ако тя се разкриеше...Защото откак се помнеше,тя вечно бе наричана странна. За останалия свят всичко в нея бе странно. Тя не се обличаше като типичния тийнейджър, не се държеше и не мислеше като такъв. Истината бе, че в обществото, в което живееше, всичко което тя не обичаше, се смяташе за нормално. Но това нямаше значение ... Тя също не се чувстваше като останалите, но и не мислеше да става такава. Обществото бе предпочело да отхвърли странността й, вместо да я приеме ... и тя се беше съгласила.
И ето, че в тази мрачна утрин, тя бе решила да се сгуши в "палтото" на собствените си мисли и да остави краката й да я водят ... къде? .... и тя не знаеше. Може би далеч от сивотата и еднаквостта на света, в който живееше, но тя имаше нужда да избяга, без значение накъде. Искаше да остане сама с мислите и мечтите си - единствените капчици щастие, които и бяха останали. Да се порадва на прекрасната природа ... и може ми дори да реши коя е ... какво иска...?
Всъщност имаше едно нещо, което я правеше като останалите. Тя умееше да се влюбва, а когато това ставаше, тя обичаше с цялото си сърце. И именно в тази мрачна зимна утрин, нейното сърце преливаше от любов, но и от мъка.
Всичко бе станало адски бързо... тя го беше опознала и в мига, в който той разкри душата си пред нея, тя разбра колко прекрасен човек е всъщност. До този момент тя бе убедена, че в сивото и отхвърлящо ежедневие, в което живееше, тя нямаше да успее да Го намери. Не че не искаше ... просто не вярваше... Трудно и бе да повярва, че някой ще обикне нея, а не изкривения образ на това, което някой би искал от нея да бъде. За това, когато това стана, тя дълго време не можеше да го приеме и отричаше чувствата си дори пред самата себе си. Но ето, че това беше той ... Той я обичаше заради това, което беше, харесваше всичките и странности и ги намираше за прекрасни...той я обичаше, а за нея това бе достатъчно. Истината бе, че тя го бе обикнала адски силно ... и нямаше изход от капана, в който беше попаднала...
Но за съжаление той беше далеч. Още веднъж, съдбата си бе изиграла лоша шега.Беше и дала любов, чиста и прекрасна, но я беше отнесла далеч. И въпреки това, тя не спираше за миг да вярва, че щастието бе постижимо. Макар че факта, че не можеше да е с него всеки ден бавно я убиваше, тя нито за миг не можеше да спре да мисли за него. Силната вяра, че ще е с него я крепеше и осмисляше всекидневието й. Светът, преди размазан и сив, сега бе придобил форма и цветове. Дори негативността на обществото й се струваше поносимо, защото сега обществото, за нея това бе той и никой друг нямаше значение. Образът му изникваше в мечтите й, в сънищата й, а мисълта да го загуби я ужасяваше. Да ... тя го обичаше - силно , безвъзвратно, болезнено...
И така, тя вървеше в тази мразовита утрин, вгледана невиждащо в пътя пред себе си. Снежинките нежно се разбиваха по бледите й, нежни черти, очертавайки малки мокри петънца, сливащи се с горящите пътеки, оставени от собствените й сълзи. Да, тя плачеше ... унесена бе в мислите на собственото си отчаяние и макар че не го осъзнаваше, сълзите сами започнаха да се търкалят по страните й - топли, искрящи сълзи на собствената й болка. Тя вървеше безцелно и без посока, упътвайки се неосъзнавайки към планинската гора близо до градчето, в което живееше. Краката й сами я водеха натам, въпреки че тя бе далеч от обграждащия я свят. В този ден отчаянието я бе обгърнало като гъста мъгла,която изпълва белите дробове, карайки те да се бориш за глътка въздух. Да, отчаянието че тя, неговата снежинка както той я наричаше, никога така и нямаше да може да му обясни чувствата си.
Утринният студ я пронизваше, карайки я да се задъхва все повече и повече, докато бавно потъваше в тъмнината на обграждащите я дървета, но тя нито за миг не се спря да почине. Просто не усещаше околния свят .... за нея той бе като далечен проблясък в мрачна стая, за който дори не бе сигурна, че не е просто видение, измама на собственото и съзнание. Осъзнаваше че върви, но не знаеше и не искаше да знае накъде. Всичко, за което можеше да мисли бе той - неговото лице, усмивка, нежният му глас и любовта изпълваща думите му "обичам те". Всеки спомен бе дълбоко врязан в паметта й, като гравюра в парче дърво. Сякаш някой с нож бе издълбал спомените така, че колкото и време да мине, пак да останат белезите на отминалото. Тя вървеше през преспите, стигащи до коленете й, но нито можеше, нито искаше да усети вкочанеността на собственото си тяло. Докато тялото и губеше скорост, съзнанието й постепенно засилваше своята.
Тя усещаше как снежинките нежно се разбиват по страните й, сякаш я утешаваха и й даваха кураж и сили. "Аз съм точно като тях - мислеше си тя настоятелно - защото аз съм неговата снежинка..." Да, тя чувстваше снежинките като свои ... те сякаш бяха замръзналите й сълзи - искрящи и нежни, които се връщаха обратно, за да й донесат така желаната утеха.
Влюбеното й сърце туптеше болезнено силно, но тя не спря дори за миг, за да му даде шанса да се успокои ... просто вървеше, сгушена в своите палто и шал, и мислеше за Него, докато мракът и студът я обгръщаха. Отхвърлена от обществото, тя бе приета единствено в сърцето му, а единственото място, където се чувстваше на място, бе в неговите обятия. Мрачната и лъжлива прегръдка, която светът и предлагаше, беше само образ, който тя щеше да подмине, докато мислеше ... мислеше за Него ...
Дърветата се сгъстяваха, а с тях и мракът. Макар че сърцето й бе достатъчно силно за да премине през целия свят, хилавото й телце просто не можеше да издържи на студа и преспите. Постепенно тя започваше да губи скорост и сили, но въпреки всичко продължаваше да върви ... сама, сгушена ... плачеша... И така, докато накрая краката й не издържаха, коленете й се подкосиха и тя тупна на земята в една преспа, под "прегръдката" на едно огромно дърво. За момент откъсната от мислите си, тя се опита да се изправи, но бе прекалено изнемощяла. Огледа се .... мястото и бе също толкова непознато, колкото е целият свят за едно новородено бебе. Разбра, че нямаше смисъл да се бори, тъй като нито тя си спомняше откъде е минала, за да попадне тук, нито организмът и приемаше налудничавата мисъл да продължи да върви...
За това, тя само се загърна по - плътно с палтото си и се сви на кълбо, с надеждата че ще мине някой случаен минувач и ще я намери, ще й помогне. Помисли си, че е ирочнично, че точно в този миг очаква помощ от обществото, което тя така силно отбягваше ... и то отбягваше нея. И така, след няколко мига, тя отново бе потънала в мечти и мисли за лицето му, за усмивката му. Да ... поне в мечтите си тя намираше щастието. Там нямаше мъгла, нито студ, а само мисълта за красотата на бъдещето, което я очакваше. Но докато потъваше в размисли и мечти, зимният студ бавно я обгръщаше, а "нейните" снежинки затрупваха изнемощялото й телце. Дървото, под което се беше сгушила предоставяше известен подслон, не недостатъчен за да спре нашествието на зимните виелици.
В един момент, мечтите й бяха прекъснати от ясното съзнание, че тялото и бавно се вкочанява. Тя се опита да помръдне, но не усещаше нито ръцете, нито краката си. Странното всъщност бе, че това никак не я уплаши ... защото в мига, в който надеждата да бъде спасена бавно умираше, друга надежда се раждаше...
"Ами ако - помисли си тя - след смъртта си, душата на човек приема някаква форма ... може би на снежинка?". Да ... родена бе надежда - чиста и невинна като утринна роса. Тя мечтаеше,че напускайки света, който обитаваше сега, ще се превърне в малка, бяла снежинка, като тези, затрупващи тялото й... Да, ако се превърнеше в снежинка, щеже да се понесе със зимния вятър и да иде при Него. Щеше да го намери, следвайки влюбеното си сърце и тогава да кацне в косите му, където щеше да се сгуши и да му шепти глухо свещените думи "обичам те" до края на живота му. "О, това би било тъй прекрасно" - помисли си тя, докато студът отнемаше и последните й капки земен живот. Тя бе потънала в мечтите си, а постепенно тези мечти се сляха с вечния сън ...
Вятърът се засилваше, отмервайки настъпването на мразовитата сутрин. Виелиците виеха, напомняйки стара, забравена песен за отминалите дни, съпровождана от нежното скърцане на голите клони на дърветата. Малко по - късно, покрай мястото, където лежеше тя щяха да преминат група дървари, прибиращи се от сутрешна сеч и щяха да намерят безжизненото й, замръзнало телце, сгушено на топка. По бузите й те щяха да забележат замръзнали сълзи, а по лицето - бледа, щастлива усмивчица ... спомен за щастието на сетните и мигове. Дърварите щяха просто да цъкат съжалително с език, съпричастни на злочестата й съдба и да натоварят крехкото и телце на една шейна, за да занесат безжизненото й тяло на родителите й. Но никой от тях нямаше да разбере за мечтата й да бъде снежинка ... неговата снежинка ... и никой от тях нямаше да разбере за щастието на сетните й мигове. Те просто щяха да изпълнят дълга си като човешки същества и после отново щяха да потънат в забравата на собствените си мисли и проблеми ....
А всъщност, не са ли са снежинките капчици изгубени души, пръснати по света? Дали в сивотата на днешното ежедневие, всички хора не са бъдещи снежинки, изпълнени с желание и надежда, че в уюта на зимния хлад, ще кацнат върху любимия човек, и заравяйки се в ароматните му коси, ще потънат в обаянието и топлотата на прекрасното чувство, наречено любов? ...
© Искренна Панайотова Все права защищены