Тя
вървеше в мрачната утрин по мокрите от валящия сняг улици, сгушена в палтото си, потънала в размисли и мечти. Дългото палто, черната шапка и шал имаха за цел не само да я предпазят от обграждащия я студ, но и да я скрият ... да я скрият от останалия свят и цялата мръсотия, с която той заплашваше да я залее, ако тя се разкриеше...
Защото откак се помнеше,тя вечно бе наричана странна. За останалия свят всичко в нея бе странно. Тя не се обличаше като типичния тийнейджър, не се държеше и не мислеше като такъв. Истината бе, че в обществото, в което живееше, всичко което тя не обичаше, се смяташе за нормално. Но това нямаше значение ... Тя също не се чувстваше като останалите, но и не мислеше да става такава. Обществото бе предпочело да отхвърли странността й, вместо да я приеме ... и тя се беше съгласила.
И ето, че в тази мрачна утрин, тя бе решила да се сгуши в "палтото" на собствените си мисли и да остави краката й да я водят ... къде? .... и тя не знаеше. Може би далеч от сивотата и е ...