Топъл съботен майски ден. Лек аромат на ванилия се рее из въздуха. Слънцето бавно напича студената земя, нежно събужда заспалите цветчета и внимателно избърсва сълзите им, породени от мрачната дъждовна вечер. Малките дечица, излезли още на зазоряване, тичат, крещят, смеят се с цяло гърло, образувайки море от усмивки. Усещане за щастие, свобода и безгрижност се разнася в небето и се пропива в почвата, а аз, имунизирана срещу тази всеобща радост, отново тичам по сивите софийски улици без да обръщам внимание на каквото и да е, защото закъснявам с половин час за срещата с психотерапевта ми. Задъхана нахълтвам в малката потискаща стаичката, а той седи все така невъзмутим, безизразен. Посочва ми канапето и сяда срещу мен.

- Днес ще си говорим за самотата. Чувала ли си мисълта „Когато толкова много са самотни, невероятно егоистично е да си самотен сам.”? Ти понякога чувстваш ли се сама?

- Не бих казала, че някога съм оставала сама. Дори и в моментите, когато всички се отдръпват зад завесите, изиграли поредната си рола на „приятели”, аз не съм самотна, защото си имам самотата.

- Самотата? Можеш ли да ми я опишеш? Как изглежда, по какъв начин мисли, за какво си говорите, когато останете само двете?

- Трудно бих я описала с една дума. Тя е широкоскроена личност... Тя е като сянката - не винаги я виждаш, но знаеш, че е някъде там около теб, отмерва внимателно стъпките ти и ги следва неотлъчно. Притаена в мрака чака момента, в който поредният човек ще пусне ръката ти, и се появява веднага, напомняща за съществуването си. И ти хващаш всички тези голи мисли, барикадирали се в главата ти, и ги обличаш в думи, а тя стои все така безмълвна, но поне те слуша, за разлика от всички заобикалящи те хора, които, докато им изливаш душата си, си тананикат новата песен на Лейди Гага и поглеждат изнервено часовника...

 Самотата... понякога е и като огледало. Заставаш срещу нея и виждаш собственото си отражение. Усмихваш се, защото виждаш, че не си сам. Тя също ти се усмихва и това не е поредната лицемерна „приятелска” усмивка. Разплакваш се от щастие, защото знаеш, че тя винаги ще е там и ще те гледа право в очите. Изливаш всички сълзи, задържани зад зид от фалшиви усмивки, и ги оставяш да потекат в морето от неизказани чувства и неразбрани желания. Тя също се разплаква. Започваш да споделяш с нея все повече и повече – говориш ù, тя също ти отговаря, смееш се, тя също се разсмива. Такава си е тя... тиха, потайна, но когато ти потрябва, винаги те посреща с отворени обятия, готова да те слуша с часове...

 Не мога да разбера обаче защо настоявате да идвам на тези сеанси. Не съм шизофреничка. Това не е халюцинация. Това е най-добрата ми приятелка - самотата. Искате ли да Ви запозная с нея?