Топъл съботен майски ден. Лек аромат на ванилия се рее из въздуха. Слънцето бавно напича студената земя, нежно събужда заспалите цветчета и внимателно избърсва сълзите им, породени от мрачната дъждовна вечер. Малките дечица, излезли още на зазоряване, тичат, крещят, смеят се с цяло гърло, образувайки море от усмивки. Усещане за щастие, свобода и безгрижност се разнася в небето и се пропива в почвата, а аз, имунизирана срещу тази всеобща радост, отново тичам по сивите софийски улици без да обръщам внимание на каквото и да е, защото закъснявам с половин час за срещата с психотерапевта ми. Задъхана нахълтвам в малката потискаща стаичката, а той седи все така невъзмутим, безизразен. Посочва ми канапето и сяда срещу мен.
- Днес ще си говорим за самотата. Чувала ли си мисълта „Когато толкова много са самотни, невероятно егоистично е да си самотен сам.”? Ти понякога чувстваш ли се сама?
- Не бих казала, че някога съм оставала сама. Дори и в моментите, когато всички се отдръпват зад завесите, ...