Усещаше само мрачния полъх на нощта по бузите ти. Не можеше да усетиш топлината, която тлееше от последните дни на стария ти живот. Стоеше сама и не разбираше какво става около нея. Знаеше, че се е случило нещо много лошо и
непоправимо, но не искаше да повярва на тези така мрачни мисли, толкова мрачни, колкото и когато за пръв път опозна що е истинската тъмнина... А тя бе толкова болезнена и объркваща... Дочу само едни леки думи около нея:
"Всичко ще се оправи, малката. Не се страхувай. След малко ще дойде социалният работник и ще се прибереш на топличко. Не се страхувай от новото, защото то сега ще е в повече в живота ти." Не искаше и да разбере думите на пожарникаря, но
трябваше да се примири с обстоятелствата... Но сега вече усещаше толкова изгарящата и пронизваща топлина, тя бе навсякъде около нея. "Затова ли толкова бързо ме изкараха от къщи?" - си мислеше тя, докато около нея продължаваше да кипи от глъч на помощници и полицаи, които се опитваха да отблъснат насъбралата се тълпа. Но съзнанието на малкото момиче бе заето само с една мисъл: "Къде са мама и тати? Защо съм сама тук на студеното? Къде е батко ми? Защо ме остави сега сама, а когато вчера се изгубих ми бе обещал да е винаги до мен и да ме пази...". "Не се притеснявай, мъничето ми, знай, че винаги ще съм до теб и ще те наблюдавам, за да не се изгубиш отново" - бяха последните му думи. "Но той сега ме
изостави" - мислеше си тя, докато един голям и кух тътен не я стресна и не я накара да се захване за ръкава на току-що пристигналата социална работничка. Не беше я усетила кога бе застана до нея. За всичко бе виновен този така
болезнен мрак, с който бе принудена да живее. Не можеше да види и как изкарваха телата на най-обичаните от нея хора, никога нямаше да усети отново присъствието им. Никога нямаше да почувства топлината на ръката на татко, толкова силна и толкова сигурна се чувстваше когато я усещаше в своята ръка... Никога нямаше да усети отново топлината на целувката, за лека нощ, на мама, а тя бе така желаното убежище от мрака в живота й... Тя разбираше само една дума - усещането. След като бе загубила зрението си още при раждането си, тя не можеше да види толкова прекрасните неща, които я обкръжаваха, не можеше да се радва на така желаните от нея цветове и багри, които така искаше да усети. Да усети с очите си... това бе нейното желание. Но отново остана в мрак, толкова силно я притискаше и не искаше да пусне малката и ръчичка. Сега усещаше само ръката на социалната работничка, която я водеше на едно по-добро място... дали... далеч от любимите и хора... Далеч от така желаната светлина на дома.