- Може ли до Извор – каза, подавайки 10 лева на шофьора на маршрутката.

        - Разбира се – отговори шофьорът.

        -  Трънски Извор ли ? – допълни, гледайки го подозрително. Чудеше се дали пък не се е объркал. Познаваше пътниците си, а той бе непознат.

       - Да – смотолеви Иван, взе билета и се опита да се навре, заедно с багажа, на една от свободните седалки.

         Денят беше горещ и задухата в тясното пространство ставаше все по-неприятна с всеки следващ пасажер.

       - Бихте ли пуснали климатика – провикна се някой.

       - Не работи – измрънка под носа си шофьорът. Никой не се обади повече, това бе единствения превоз за трънско и се налагаше да понесат всичко стоически.

        Иван съвсем ясно си спомняше онзи първи ден. И сега не бе сигурен защо обърна гръб на големия град. Дали хората му дойдоха в повече или му беше предначертано, но този ден промени живота му. Още от момента, в който стъпи на малкият площад на селото и маршрутката се скри в праха, вдигнал се след нея, усети спокойствие, непознато за него до този момент.

        Пристигна в къщата, когато слънцето вече клонеше към залез. Дали заради това, но му се видя тъжна и изоставена. Отвори вратата, а тя изскърца, все едно казваше - Къде се губи досега? Лъхна го миризма на застояло. Прахта бе полепнала по мебелите, но това не наруши усещането му, че се бе върнал у дома. Изведнъж на пътечката, на няколко крачки от портата, видя възрастна жена. Дори не бе забелязал кога е влезнала.

        - Добър вечер, Иване - поздрави тя.

        - Добър вечер - отговори несигурно.

        - Май не ме позна. Аз съм баба Нада.

        Покани възрастната жена да седне, не се сещаше коя е, но вероятно бе някоя съседка. Свойски тя се настани на пейката. Побеляла коса обграждаше лицето й, а залязващото слънце създаваше илюзията за ореол. Ръцете, грапави от селският труд, седяха спокойно в скута й. Тя се усмихваше, а погледът й настойчиво го изучаваше, когато неочаквано каза:

        - Утре да отидеш до града. Има свободно място за учител по рисуване.

        - Но аз не съм учител.

        - Нали си художник, ще те вземат. Непременно да отидеш.

          Не знаеше какво да кажа, откъде тази жена знаеше, че се нуждае от работа. На никой не бе казал, че смята да се премести на село, дори самият той още не бе сигурен какво ще прави. Когато напусна досегашната си работа взе обезщетение, а и за безработица щеше да получава няколко месеца, затова смяташе просто да се остави на течението. Вярно, че му беше трудно да седи без работа. През вече трийсет годишния си трудов стаж се брояха на пръсти случаите, когато бе ползвал отпуск. Мислите му го върнаха към забързания, студен град и забрави за гостенката. Тя седеше все така тихо на пейката и му се усмихваше. Потупа го леко по коляното и стана да си върви. Той зарея поглед в далечината, докато слънцето не се скри напълно зад отсрещния хълм.

          На сутринта, докато разчистваше пристройката попадна на стария си велосипед. Изглеждаше съвсем изправен, наложи се само да го изчисти от паяжините и да напомпа гумите. Щеше да му свърши чудесна работа, можеше дори да прескача до Трън. Тогава се сети за заръката на старицата. Какво пък толкова, точно ще изпробва велосипеда. Без да му мисли повече потегли към града. Наслаждаваше се на всяко завъртане на педалите. Времето бе приятно и лекият ветрец подсилваше усещането му за свобода. За пръв път от години се почувства щастлив. С приповдигнат дух пристигна при училището, точно когато байчото закачаше нещо на таблото.

        - Здравей. Как е?

        - Все така – с безразличие отвърна байчото, човек вече на възраст, поуморен от живота. – Иване, ама това ти ли си? Я ела да те видя. Ех, какъв пакостник беше само. Брей, брей, а сега какъв си левент, хубавец си станал и един такъв улегнал. Как си момче? Кой вятър те довя?

        - Добре съм, бай Драгане. Вчера пристигнах. Смятам засега да поостана, пък времето ще покаже. За какво е тази обява дето залепи?

        - Търсим учител по рисуване. Предишният даскал се премести в София. Та то кой ли остана. Заплатите ниски, всеки иска да се устрои в големия град.

        Иван слушаше бръщолевенето на бай Драган, а мислите ме се рееха в миналото. Усети топлината на детството. Спомни си колко бе щастлив тук, игрите с приятелите, плановете за бъдещето и разбра, че иска да остане. Както бе казала баба Нада, получи работата, това че не беше педагог не бе никакъв проблем. Директорът не повярва на късмета си, че изобщо имаше кандидат.

        - Така деца, запазете тишина. Аз съм Иван Гигин и съм новият ви учител по рисуване. Можете да ми казвате Иван. Искам в този час да се забавлявате, но няма да позволя никой да се скатава или да пречи на останалите.

           Децата се умълчаха, гледаха с любопитство новия си учител. Беше висок, тъмнокос, с приятна външност. Предишният им преподавател беше размъкнат, леко отнесен и изобщо не се интересуваше дали са в час или не, гледаше да отбие номера и дори понякога ги нагрубяваше. Този, от друга страна, още от началото им привлече вниманието.

        - Понеже още не се познаваме – продължи учителят – искам всеки да се опита да нарисува някое място в трънско, може да е така както го виждате, а може и да е така, както искате да бъде и после всеки ще разкаже за него.

        - Може ли да нарисувам къщата на баба – плахо попита едно момиченце.

        - Разбира се, може да е къщата на баба и дядо, може да е любимото дърво на двора, може да е някой паметник или могила, може да е долината или планината, или пък реката, любимо място или забележителност, вие решавате.

        - Аз ще нарисувам люляците на Черчелад.

        - Аз скалния параклис.

        - Аз вирът, където ловим с тате риба.

        - А аз ще нарисувам музея на млякото.

        - Аз ще нарисувам язовира в Ярловци.

        - А аз музея на керамиката в Бусинци.

        - Аз пък връх Руй.

        - Аз ждрелото на Ерма.

        - Аз ще нарисувам Знеполе и планините.

        - Аз искам да нарисувам Слишовската могила и паметника.

        - Не, аз ще рисувам Слишовската камбанария.

          Иван слушаше глъчката на децата. Постепенно те се задълбочиха в рисунките си. Той минаваше покрай чиновете и надничаше през детските главички, от време на време хващаше моливът и добавяше някоя дребна щриха. Часът отлетя и звънецът удари.

        - Можете да довършите рисунките в къщи и другия път ще ги обсъдим.

           Първият му ден в училище мина добре и с чувство на изпълнен дълг Иван предвкусваше насладата от двата почивни дни, които го очакваха. Смяташе да си направи малък преход и да обиколи няколко села. Можеше дори и да направи някоя скица. Отдавна не бе рисувал сред природата и това му липсваше.

           От класната му стая се носеше глъчка. Иван отвори рязко вратата и с ужас видя, че две от момчетата се биеха.

        - Какво става тук ?– повиши тон.

        - Той започна.

        - Не е вярно, ти започна.

        - Така, всички да седнат. А Петър и Кирил да ми обяснят какъв е проблемът.

        - Заради рисунката на паметника при Слишовци се сбиха – намеси се едно леко пълничко момиче.

        - Какво за паметника – недоумяваше Иван.

        - Ами аз нарисувах паметника с петолъчката отгоре, а Кирил ми надраска рисунката и казва, че там има камбана, а аз знам, че има петолъчка. – през сълзи заговори Петър.

        - Някога е имало камбана – упорстваше Кирил.

        - Ясно. Ще поговорим за това, но първо трябва да разберете, че с бой не се доказва нищо. Кириле, нямаш право да драскаш рисунката на никого, дори и да не си съгласен с това ,което е на нея. Разбираш ли?

        - Разбирам – виновно наведе глава Кирил.

        - Всички да си седнат по местата. Нека поговорим за историята на паметника и могилата в Слишовци – гора от ръце. 

        -  Катя, кажи ти, какво знаеш?

        - Могилата е много стара, още преди камбанарията и паметника.

        - Точно така, има намерени артефакти, които са пренесени в Пернишкия исторически музей. Освен това има предание, което говори за двамата братя Стрезимир и Слишай. Че Войводата Срезимир е бил един от войните на Кракра и цар Самуил. Смята се, че братя са загинали в сражение с кръстоносците в местността Слишовска могила. Какво друго знаем? Кирил.

         - След Ньойския договор трънчани построяват висока камбанария, за да може българите оттатък границата да помнят, че не са забравени.

         - Много добре. Според Ньойския договор извън границите на България остават част от Западните покрайнини. Той разделя 25 български села, дори къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини и приятели. Наречена е „черната граница”.

         - Селото на дядо е разделено на две – Стрезимировци – обади се едно момче.

         - И на моята баба – село Банкя – добави друго.

         - Да, било е страшно. Разказват как майки са плачели до граничната бразда, гробовете на децата им са останали на сръбска земя и не са можели да ги посетят. Това време се помни като времето на „черните забрадки“, защото жените са носели черни забрадки в знак на траур заради разделението. Точно тогава трънчани са построили камбанарията, с дарения и доброволен труд. Според народното предание свещеникът от село Слишовци биел камбаната редовно, за да се чува и в земите, които местното население нарича „отвъд планината” и да поддържа техния български дух.

Едно от децата плахо вдигна ръка.

        - Кажи Гошко.

        - Моят дядо казва, че камбана така и никога не е била сложена.

        - Възможно е, но камбанарията е била построена с тази цел. Какво друго знаем? Петре.

        - Днес там има паметник на загиналите трънски партизани.

        - Точно така. Издигнат е през 1955 г. на мястото на камбанарията. В него са положени костите на загинали през войните трънчани. Има костница и паметни плочи. Но днес паметникът е изоставен и се руши. Както виждате на Слишовска могила има много история. Някой смята ли, че трябва да задраскаме част от нея, и да оставим друга?

           Гробна тишина. Децата не смееха дори да помръднат. Кирил бе свел глава, а бузите му бяха станали алени.

         - Сега нека съберем няколко чина в средата. Махнете столовете настрана, да се получи голяма маса. Точно така. Ето ви един голям кадастрон и искам всички заедно да нарисувате Слишовската могила, такава, каквато я виждате сега, след като знаете историята й.

          Настана оживление.  Децата първоначално се засуетиха и не знаеха какво да направят, откъде да започнат, как да обединят толкова различни истории в една рисунка. Иван ги гледаше с любопитство, знаеше, че им е дал много трудна задача, но детското въображение нямаше граници. Постепенно се престрашиха и едно по едно започнаха да рисуват върху белия лист. Понякога спореха, но без да се налагат едно над друго. Беше удоволствие да ги наблюдава. Чистите им души им позволиха да съберат в едно минало и настояще, скръб и триумф, патриотизъм и човеколюбие. В нея имаше и болка и прошка. Камбаната бе там, но там бе и героя. В нея имаше почит, имаше и надежда.

           Седеше на терасата и пиеше кафе. Сутрешната мъгла все още се стелеше над Знеполе и скриваше планините. Сякаш от мъглата се появи жена. Иван първоначално се стресна, но после разпозна баба Неда и я покани на кафе.

         - Как върви в училище? – попита тя отпивайки малко от чашата.

        - Доста добре. Не съм ти благодарил, че ми каза за вакантното място.

        - Аз ти благодаря, че се прибра и пое децата.

        - Не съм направил нищо особено.

        - Още не си, но ще направиш. Ти обичаш това място и ще направиш всичко, за да го съхраниш. Хората ще започнат да се завръщат и ти ще ги посрещаш и напътстваш. Нали не мислиш, че се върна без причина? – смееше се баба Нада, гледайки стъписаната му физиономия.

        - Не съм сигурен защо дойдох.

        - Помисли пак.

        - Като се замисля, ми се струва, че сърцето ме теглеше.