Бе зноен юлски ден в Аризона и температурите в термометрите почти удряха 37 градуса, на места асфалта се топеше маранята размиваше образите на забързаните минувачи като ги караше да приличат на трептящи призраци в далечината, а шадраваните бяха пълни с деца решили да се разхладят. Но в полицейския участък беше царството на блаженството, студът изпускан от климатиците които ръмжаха монотонно, беше освежаващ и съживяващ мозъчните клетки на всеки влязъл през входната врата.

Човекът облечен в костюм от туид с кожени кръпки на лактите се плъзгаше бързо по блестящия миришещ на хлор под.  Обикновеното му лице не предизвикваше внимание у подминаващия го чиновнически персонал или полицаите, само отнесени празни погледи. Мъжът заби леко пети в гладкия под и със слънчева усмивка като деня отвън поздрави проверяващият полицай на бариерата която отделяше стаите за разпит от останалата част на участъка.
„С тази усмивка този може да е само психиатър” - помисли си ченгето.
Небрежно кимване беше отговорът на униформения и последваха думите:

– Документ за индетификация, моля! - Картата с информацията в ръката на усмихнатия мъж бе подадена още преди въпросът да е свършил и след кратък оглед от страна на полицая човекът в туид бе допуснат до една от стаите за разпити. Като полицаят го съпроводи с думите:

– Късмет в диагностицирането на тая откачалка, г-н Стийл. -

Студен полъх обгърна седящият Реймънд Бредбъри, когато вратата на стаята за разпити или „Пъкъла” както му казваше закопчаният за масата мъж се отвори и един усмихнат човек в туид влезе. Ръцете на арестанта нервно се размърдаха и погалиха потните му  облечени в оранжев затворнически комбинезон крака, „Поне да имаше климатик тук, както в останалите части на участъка” помисли си човекът. Мисълта за адската горещина скоро бе отместена от интерес към влезлия, усмихнатото му дружелюбно лице излъчваше спокойствие почти хладнокръвие. Облечен в кафяв костюм от туид, който прилепваше перфектно към фигурата му и големи черни очила с дебели рамки мъжа приличаше на психиатър, който идваше да го диагностицира. Реймънд се усмихна като си помисли, че щом му пращаха психиатър значи бяха много заинтересувани и искаха вниманието му. „Играта щеше да бъде интересна”. Ухиленото лице на арестанта премина в израз на приятно учудване когато видя как психиатъра вади две чаши и бутилка първокласно уиски от черната медицинска чанта.

- Нетрадиционни методи използвате, а докторе? - Запита Бредбъри, докато непознатият, на чийто бадж пиешеше „Франк Стийл” наливаше искрящо кафяво като костюма му уиски в двете чаши. Затворникът не дочака отговор, а направо започна да разказва това което бе репетирал много пъти в съзнанието си. Беше преповтарял извършените жестоки убийства докато не ги научи наизуст. Престъпления които не бе извършил, но искаше хората да мислят, че е. За Реймънд Бредбъри бе върховно удоволствие да кара хората да му се възхищават и да се страхуват от него. След като бе водил отчаяни 27 години живот изпълнени с хорско презрение,  3 опита за самоубийство и много изпит алкохол в опит да забрави колко невидим е, той най-сетне намери начин. Преди година започнаха серия брутални убийства във родния му град Финикс. Бредбъри изчака година за да може убиеца да натрупа достатъчен брой жертви и да може Рей да си припише заслугите му не за 1 убийство, а за цели 10. Също така се бореше и със инстинкта си за самосъхранение който му казваше, че не трябва да прави това защото ще прекара живота си в затвора. Не че водеше особено добър живот, в затвора нямаше да му е по-зле, а и там поне щеше да има славата на най-ужасяващия „призрак” бродил из Аризонската пустиня. „Пък и да крадеш от убиец си е тръпка, дори когато крадеш само славата му”- мислеше си синеокият аризонец.

-Сигурно ме мислите за чудовище? - подхвана Реймънд театрално.

- Не съм тук за да ви съдя, г-н Бредбъри - беше единственият отговор.

                - Е, както и да е - продължи арестантът с леко разочарование в очите поради липсата на страх или каквато и да е емоция у човека отсреща.

- Всичко започна преди година, Докторе. Карах по шосе А99 и някакво русокосо момиче махаше с палец. Реших да я кача, а тя не спираше да говори, разказваше ми колко обичала майка си и как отивала за да се грижи за нея докато била болна. Не можех да си избия мисълта, че трябва да я зачистя, разбирате ли, Докторе, просто беше стегнало цялото ми съзнание като с примка.

 Човекът отсреща съсредоточено го наблюдаваше като от време на време кимаше или си записваше нещо. Доволен, че го слушат арестанта продължи.

-Та карам аз и чакам да ми се отвори удобна възможност за действие, когато  изведнъж оная иска да спрем, че и станало лошо от въздуха в колата. Съгласявам се и минути по-късно сме страни от пътя, тя ми говори глупости аз се правя, че я слушам и изчаквам. Реши, че ù се пикае и отиде зад дърветата, това чаках последвах я тихо ù и пуснах куршум в тила.
                - Нямаше ли синини по тялото? - запита докторът, докато химикалката му дращеше листа.
                - Моля? - от своя страна запита Рей,прекъснат изведнъж по средата на потока от думи който бълваше.
                - Нищо, продължете - подкани го докторът.

- И застрелях кучката, а мозъкът ù се пръсна по целия ствол на дървото. Следващите бяха по-лесни. Втория беше някакъв пияница който излизаше от долнопробен бар, причаках го на паркинга когато наближи му предложих цигара, след като прие аз уж я опуснах и го накарах да се наведе да я вземе. За него последваха няколко удара с ловния ми нож, а за мен още една приятна вечер.
                -Прободните рани са били от кинжал, а не от ловен нож, поне така казва докладът -  каза с премерващ поглед психиатъра.

Арестантът се уплаши да не би да са го разкрили и да му отнемат славата, като го освободят, но след като събра мисловните си сили се окопити и рече

- Бъркате се, аз знам защото бях там, уволнете си съдебния лекар!

Мъжът в костюма кимна и го подкани да продължи като напълни наполовина празната му чаша.
След втория използвах най-различни методи от найлонови пликове до изгаряне.
                - Искате да кажете от удавяне до изгаряне - каза психиатърът забил нос в документите.

          -Разбира се! - Отвърна Рей с неловка усмивка която човека отсреща не забеляза.

-Има един проблем с вашата история - подхвана отегчено мъжът, като отиде до покрития с решетки прозорец, през който слънцето печеше гърба на затворника.

-И какъв е той, подигравателно попита арестантът? Нима си мислете, че ме познавате от това, което съм ви казал, това е само повърхността господин Стийл. Ако седнете и ми налеете още уиски като добър психиатър ще научите.

- Проблемът е, че е лъжа - високо и още по-отегчено констатира човекът в костюм от туид - А вие сте крадец, господин Бредбъри, крадец на чужда слава.

Рей опита да се изсмее подигравателно, но от устата му излезе само задавяне от собствената слюнка когато тънкото въже се уви около шията му.
Понечи да отскубне въжето от шията си, но ръцете му бяха закопани за масата с белезници, а при опита си да извика нападателят му удари главата му в масата толкова силно, че почти загуби съзнание. Натискът се увеличаваше и Реймънд усещаше как органите му един по един постепенно гаснеха от липсата на кислород. Точно преди мрака да го обземе той чу ехидния шепот на убица в ухото си.

 - Няма да си позволя да ме изкараш копирач на собствените ми престъпления, Рей…..
Реймънд Брейдбъри си отиде от света също така както бе живял - невидимо, безшумно и без никой, който да го оплаче.

След като измамникът напусна света на живите с хриптене и забелени очи, мъжът зад него бързо изтича до медицинската чанта като прибра листовете с драсканици, бутилката и чашите. Огледа се да не би да бе забравил нещо, след като проверката му не показа нищо нередно той намести перуката и очилата си и се изниза навън от стаята.

Полицай Спиърхед седеше до бариерата и попълваше документи когато край него с почти като на хищник походка мина доктора. -Лек ден, доктор Стийл пожела полицаят. - И дано работата ви помогне този откачалник да бъде пратен на топло завинаги.
Слънчева усмивка озари добродушното лице на човека и той отвърна, докато се носеше към изхода.

- Убеден съм, че ще си получи заслуженото.

След размяната на любезности полицаят се върна към заниманието си, но не за дълго защото пред него се появи запотен, задъхан човек в сив костюм и оредяваща коса.

-Добър ден, какво желаете? -  попита полицаят

- Здравейте аз съм доктор Стийл и идвам да се срещна и да направя оценка на арестант на име Рей Бредбъри, но индетификационната карта ми я няма, сигурно съм я загубил.

Изумлението и ужасът заляха като вълна униформения, Спиърхед панически изтича към стаята за разпит където намери тялото на доскорошния затворник, напечено от слънцето с приели жълт цвят очи и врат около който като голяма змия се бе появила типичната синина от удушаване.

Следвайки това ужасно откритие новака изтича към изхода на участъка през който преди минути бе минал мнимият доктор Стийл, но излизайки, той не откри човека с отличаващия се костюм от туид. Само забързани минувачи, чиито фигури се размиваха от трептящата мараня и изглеждаха като призраци в горещия аризонски ден.

КРАЙ!