Училището – вреда или полза

         Училището – вреда или полза? Сложен казус за решаване.
         Какво е полза? Нещо, което ми дава нещо. Какво е вреда? Нещо, което ми отнема нещо.
         Отлично! Трябва да съм наясно с тези неща, за да стигна до решението на този казус.
         Какво ми дава училището? Лесен въпрос. Отговорът е нищо. Но защо ли? Позволи ми да ти отговоря.
         Училището е чудовище, в чиято храносмилателна система се разлагам всеки ден. Точно така. Да, чудовище.
         Представи си го. Огромно и бяло. Без очи. Без лице. Издигащо се десетина метра над всички. Не остана очарован, нали?

         Всяка сутрин се превръщам в малкия залък в стомаха на това чудовище (чудовище или сграда, както щеш го наречи). Изборът е твой.
         Преди да пристъпя в тази сграда, се отказвам от всички чувства (за какви ти чувства иде реч?...). Хвърлям ги колкото мога по- надалеч от това място. Като че ли са камъчета с криле. Махам им за довиждане. След няколко часа ще се върнат. Винаги се връщат! И се започва...
         Всичко в мен изтръпва. Как няма да изтръпнеш, след като се разхождаш върху мумифицирани амбиции? Усещайки чупенето на костите им, се насочвам към учебния кабинет - залата за експерименти.
         По нещастния си път отнасям няколко обиди, свързани с коефицrента на интелигентност, който притежавам.
         - Тъпак! – Звучно прозвучават в съзнанието ми гласове на същества, изплували от сенките на мрака.
         Преглъщам и продължавам. Не съм човек. Поне не за предстоящите няколко часа. Не ми е позволено да се обиждам. Кой съм аз, за да възроптавам срещу компетентното мнение на нещо грозно, което е на почит тук?
         Заемам мястото си в залата за експерименти. Очаквам някоя стъклена бутилка да прелети над мен като мигрираща птица.
         - Ще правите тест! – Шамаросва ни безразличният глас на учителя.
         Тонове листи, изпълнени с ненужна информация, ни заливат като кална вълна цунами. Не съм човек. Нямам право да роптая, за да защитя чувствата си (какви чувства, тъпак!!).
         Започвам да решавам. Усещам силна болка в сърцето си. Нима забравих да го изхвърля?
         Обзема ме страх. Буквите на белия лист се превръщат в петна на болни амбиции.
         - Този тест е от решаващо значение! – Добавя учителското тяло, което кръжи наоколо като сокол.
         Стресирам се (не че на някого му пука за това). Електричен ток разтърсва слепоочията ми. Буквите напускат света, в който живеят.
         - Давай да преписвам! – Блъска ме силно в гърба безплътно същество, след което отправя заплахи за нарушаване на нормалния ми здравен статут.
         Останал без право на избор, му предоставям на поднос всичко. Видимо раздразнено от желанието ми да запазя здравето си, учителското тяло изсъсква:
         - Какво правиш?!
         - Пазя си живота... – Иска ми се да отвърна по този начин, но оставам безмълвен (този път ще бъда разпънат на Голгота!).
         Закоравялата през годините ръка сграбчва листите ми. Демонстративно ги смачква на топка пред лицето ми и ми посочва входната врата.
         - Може да напуснеш стаята. – Обявява ми с равен като повърхност на замръзнало езеро глас. Като че ли ме поздравява.
         Напускам залата за експерименти.
         Сърцето ми ще се пръсне от напрежение! Издъних се на решаващия тест (тъпак!). Но поне запазих здравето си. Поне днес...