УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ
ПОРЕДИЦА ОТ ЗЛОПОЛУЧИЯ
Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.
Авторът
Г-н Щипедупев влезе в стаята на девети “Б” клас. Учениците го огледаха учудено, след което едно от момчетата попита:
- Г-н Щипедупев, защо сте тук? Не трябваше ли да имаме час при г-н Многознаев?
Г-н Щипедупев остави чантата си на бюрото, закачи сакото си за стола, на който щеше да седне, а после отговори на въпроса:
- За съжаление, г-н Многознаев няма да може да води часовете ви известно време. След онзи скандал с мъжа на учителката ви по английски език, на г-н Многознаев му се наложи да си вземе принудителен болничен.
- Аз Ви предлагам да не учиме тогава – предложи Стефчо. – Така или иначе, никой не знае докъде сме стигнали с даскала.
- О, затова не се притеснявайте! – отвърна г-н Щипедупев. – Животът е прекалено кратък, че да се занимавам с ваш’то образование. В днешно време образованието служи единствено, за да си клатиш краката по цял ден, вземайки нищожна заплата. Образованието е напълно безсмислено. На никого не му трябва да учи специалност “Българска филология” в университета, за да работи после като сервитьор. А сега, ученици, смятам да си прочета вестника, но, за да го направя на спокойствие, вие трябва да сте тихи – свърши с речта си г-н Щипедупев, след което се отпусна на стола си, разгърна вестника и се потопи в дълбокия океан на информационния свят.
Не след дълго обаче Андрейчо се престраши да зададе въпрос на учителя, който току-що бе разгърнал вестника си:
- А бе, даскале, така и така нема да правиме нищо – дайте поне да разцъкаме едни карти!
Г-н Щипедупев се взря намръщено в младежа и отвърна:
- Добре, ама по-тихо.
Учениците моментално извадиха картите и започнаха да играят. Но точно когато играта се заплете, някой извади едно малко шишенце с вино. Полекичка хлапетата започнаха да наливат виното в пластмасови чашки и да си пийват скришом от учителя. Обаче едно от момчетата ненадейно се задави и се разкашля. Г-н Щипедупев впери поглед в учениците и не му трябваше много време, за да забележи червеното вино, разлято на пода, което беше изплюл ученикът в изблика си на кашлица.
- Хей, какво правите? – скара им се учителят, ставайки на крака.
Учениците нямаха накъде повече да отстъпват и решиха да рискуват с въпроса:
- Искате ли малко винце, даскале?
Г-н Щипедупев се приближи до тях, взе една от чашите, помириса я, а сетне отвърна:
- Защо не? Това май е добра реколта – развълнува се той, след което изпи цялата чашка на екс. – Хубаво вино, хубаво вино! – ентусиазирано изрече преподавателят, а после се насочи към бюрото си.
Учениците го изчакаха да се отдалечи, след което тихичко взеха да си шушукат:
- А, бе! Т’ва нали беше само вино? – попита Кирчо.
- Амииииии... – заекна Миро.
- Какво “ами”? – нетърпеливо рече Мартинчо.
- Ами малко вино с малко амфетамини... – отвърна Миро, но, още незавършил изречението си, г-н Щипедупев се обърна към учениците с думите:
- А, бе, я пуснете някое диско парче от осемдесетте!
- Моля – попитаха плахо учениците.
- Пуснете някое яко диско парче от осемдесетте, че да не ви оставя всичките на поправка! – закани им се преподавателят.
Учениците нямаха накъде да отстъпват. И тъй като всички имаха, меко казано, модерни телефони, не беше проблем да пуснат определено диско парче. Когато “Sweet Dreams (Are Made of This)” зазвънтя из стаята, г-н Щипедупев разкопча ризата си, после свали вратовръзката си и взе да я размахва над главата си, подсвирквайки с уста. След като спря да свири, той захвърли вратовръзката зад себе си с думите:
- Това парче ми харесва! Мисля, че съм готов да убия коня!
След това кратко резюме на еуфорията, която изпитваше, учителят започна да танцува по най-различни начини. Отначало започна да се кълчи като египтянин. След като това му омръзна, той затанцува по най-различни диско начини, след което внезапно се спря и извика:
- Мисля, че ще мога да направя гъсеницата!
След като каза това, той скочи на пода…
***
Линейката се отдалечаваше с шеметна скорост от училището. Г-н Щипедупев беше вътре и лекарите се грижеха за него.
***
Учениците бързо се отърсиха от преживения шок, но неприятностите ги застигнаха тъкмо тогава. В класната им стая влезе г-жа Алкохоликова.
- Добър ден, ученици – поздрави ги тя.
- Неееееееее! – въздъхнаха учениците, след като я видяха.
- Спокойно, спокойно! – побърза да ги успокои г-жа директорката. – Повикала съм г-н Многознаев, който ще се върне на работа малко по-рано от предвиденото. Той трябва да дойде всеки момент.
Тъкмо когато г-жа Алкохоликова изрече тези думи, вратата се отвори и оттам влезе г-н Многознаев. Той изглеждаше добре, като изключим лепенката, поставена над спуканата му вежда.
- Здравейте, г-жо Алкохоликова. Здравейте, ученици – поздрави ги любезно той.
- Здравейте, г-н Многознаев – с престорено любезен тон отвърна директорката. – Трябва да призная, че наистина сте пострадали сериозно.
- Ами да – отвърна учителят. – Имах късмет, че мъжът на г-жа Гърдиголямова се смили над мен, макар и едва след осмото круше. Онзи видеоклип, заснет от моите ученици, на който се вижда как моята колежка г-жа Гърдиголямова седи в скута ми, докато пътуваме с училищния автобус, изглежда е бил интерпретиран неправилно. Но двамата си оправихме сметките. Не се тревожете, г-жо.
- Не се тревожа ни най-малко за вашия палав скандал, г-н Многознаев! – тросна му се директорката. – Разтревожена съм заради това, че г-н Щипедупев бе откаран в болницата с диагностициран инфаркт.
- О, да! Щях да забравя – каза г-н Многознаев. – Какъв ужас! Той ще се оправи ли?
- Не зная, но от болницата казаха, че е бил силно превъзбуден от нещо – отвърна г-жа Алкохоликова.
- Да не би... да е разговарял с г-жа Гърдиголямова, когато инцидентът се е случил! – попита г-н Многознаев.
- Запазете си остроумията за учениците, г-н Многознаев! – скара му се директорката. – Аз ще отида да завъртя един телефон до болницата. Оттам може да имат пресни новини относно неговото здравословно състояние.
След като изрече тези думи, тя излезе от стаята.
- Ужасяващо! Наистина ужасяващо! – тревожно заговори г-н Многознаев. – В един момент човек е свеж, жив, дори леко палав, а в следващия се сгромолясва безжизнен на пода. Сигурно сте претърпели болезнена травма, деца?
- А, бе… Чак пък травма! – отвърна един от учениците. – Да не сме нек’ви си момичета! Плюс това, даскале, почти всеки ден виждаме как някой припада от свръхдоза някъде около даскалото. Свикнали сме!
- Да, правилно – съгласи се преподавателят. – Но... вярно! Ние, мъжете, трябва да бъдем силни! Вие определено сте силни момчета. Обаче защо нямате момичета в класа? В дневника пише, че имате само две девойки, а аз все още не съм ги виждал, въпреки че първият срок отлетя неусетно.
Едва изрекъл тези думи и вратата се отвори. През нея влязоха две момичета. Всъщност може би момичета, защото бяха по-едри от момчетата в класа. Те с трясък затръшнаха вратата зад себе си. Едното момиче пристъпи напред и поздрави съучениците си:
- Как я карате бре, скотовъдци?
Г-н Многознаев нямаше сили да направи забележка на нахалните момичета. Той само стоеше с широко отворени очи и не смееше да продума. Не след дълго, другото момиче се загледа в преподавателя, а после каза:
- О, т’ва ли е даскалът? Щ’то не сте ми казали, че е толкоз готин? – след като изрече тези думи, момичето се приближи до г-н Многознаев и го щипна по задника.
Стъписаният преподавател подскочи от изненада.
- Как се осмеляваш! – попита той. – Това е безобразие!
- А да видите дали й е лесно на г-жа Гърдиголямова – започнаха да му се подиграват учениците.
- Не се притеснявай бе, симпатяго – каза му другото момиче, облягайки се на бюрото. –Такъв сладур като тебе не може да се пази цял живот.
- Засрамете се, момичета! – намери сили в себе си учителят. – Все още нямате оценки, идвате за първи път на училище, а на всичкото отгоре и си позволявате такова държание...
- Не се притеснявай, зайче – прекъсна го едната девойка. – Тия оценки може да ги оправиме у вас. Що трябва да е тука?
- Няма да стане! – сопна се г-н Многознаев. – Сядайте веднага!
- Я кажи, красавецо, каква кола караш? – попита го другата.
- Ами... в момента се возя в автобуса, защото моят “Форд” не пали – отвърна учителят.
- Оу, какъв нещастник! – възмутиха се девойките.
След това едната се насочи към едно от момчетата, сядайки в скута му. Другата я последва, сядайки върху един от чиновете, след което нахално си запали цигара.
- Ах, как обичам да пуша! – каза тя. – Въпреки че цигарите са по-сладки след цуни-гуни.
- Веднага загаси цигарата! – кресна преподавателят, но беше прекъснат от вратата, която за пореден път се отвори.
- Вие ли сте г-н Многознаев? – попита едрият мъж, който влезе в стаята.
Той носеше униформа с надпис “Охрана”.
- Да, аз съм, кажете – отвърна уплашеният преподавател.
- Едно момче от вашия клас е задържано в местния супермаркет за кражба. Последвайте ме, ако обичате, г-н Многознаев.
- Да, разбира се – отвърна учителят. – А вие, деца, всъщност млади мъже и дами, не правете щуротии. Кого ли залъгвам? Просто не палете стаята! – предупреди ги той, след което последва охранителя.
***
Не след дълго, уплашен и притеснен, преподавателят се озова в малка стаичка, намираща се в един от складовете на супермаркета. В нея го очакваше и ученикът, който не изглеждаше нито уплашен, нито притеснен.
- За Бога, Дейвид! – възмути се г-н Многознаев. – Какво си направил?
- Не знам за какво говорите, даскале – нагло отвърна ученикът.
- Вашият ученик, г-н Многознаев, е бил заснет от нашите камери да краде шоколадови зайци – съобщи охранителят. – Но това не е всичко. Ако бяха само шоколадовите зайци, щяхме да го накараме да ги плати в двоен размер и да не се връща тук никога повече. Обаче той е редовен крадец в нашия магазин. Ето сега ще Ви покажа какво имам предвид – след като изрече тези думи, охранителят пусна един от записите.
Кадрите, на които беше заснет ученикът, смаяха учителя напълно. На тях се виждаше следното: Дейвид се разхождаше из магазина, като, от време на време, пъхаше по някой парфюм под блузата си. Не след дълго записът бе сменен и се видя как в друг ден ученикът направо ядеше шоколадови десерти, без дори да се опитва да ги открадне. Но по-следващият запис беше покъртителен. На него Дейвид бе застанал до претъпканата количка на една възрастна дама. И така, застанал до количката, ученикът съвсем небрежно взе няколко от шоколадите, намиращи се в нея, а после си ги пъхна в гащите. А на последния запис се виждаше как, след като опита от някой вече разопакован сладкиш, ученикът просто го изхвърля в количките на другите хора, без да му пука за неудобствата, които ще им причини.
- Видяхте ли що за хлапе е той, г-н Многознаев? – сърдито попита охранителят.
- Да, да, това е наистина срамно – съгласи се преподавателят. – Обаче защо търсите мен? Аз не съм му родител.
- Защото, г-н Многознаев, ученикът отказва да спомене адреса си и имената на своите родители. Решихме да извикаме Вас, защото, ако някой не плати глобата, ще се наложи да извикаме полиция, която ще направи досие на този малък крадец тук. Реших, че чрез скромна глоба бихме могли да избегнем всичките тези разправии.
- Дейвид, нали знаеш, че в дневника имам адреса и телефоните на твоите родители? – попита го преподавателят.
- Да, даскале, ама моля Ви, не ги викайте! – умолително отвърна ученикът. – Ако разберат, че крада този супермаркет от месеци...
- От месеци! – шокирано повтори охранителят.
- Така, де – побърза да се поправи хлапакът – от скоро. Та, ако разберат, че крада, направо ще ме спукат от бой и въобще не ми се мисли.
- Да те спукат от бой! – невярващо повтори г-н Многознаев. – Що за родители са това? Но пък... като те гледам как крадеш, нищо чудно и да са способни на подобно варварство. Е, г-н охранителю, каква е тази глоба?
- Глобата възлиза от 50 до 300 лв. – отвърна охранителят.
- Значи твърдите, че глобата е между 50 и 300 лв. – попита преподавателят. – Имам само 61, но ще ви дам 60, че иначе ще ме свалят от автобуса.
- Дадено – отвърна охранителят. – И да не съм те видял да идваш скоро тук, хлапако!
- Уверявам Ви, че няма, г-не – каза г-н Многознаев, а след това напусна магазина заедно с Дейвид.
Едва излезли оттам двамата се заговориха.
- Но защо ти трябваше да крадеш сладкиши? Родителите ти не ти ли дават пари? – попита учителят.
- Дават ми, ама ако не крада, не ми остават пари за комар – отвърна ученикът.
- Знаеш ли, доста съм разочарован от теб – скара му се г-н Многознаев. – Ти си свястно хлапе и не бива да вършиш подобни глупости. При следващата кражба няма да има кой да те спаси, защото заплатата ми вече си отиде, но и ще извикат полицията следващия път.
- Не се притеснявайте, даскале. Въобще да не Ви пука за следващия път! Тогава няма да ме пипнат – отвърна ученикът.
- Не ми се прави на хитър, хлапако! – скастри го учителят. – Надявам се, че днес си си взел поука.
- О, да, взех си – отвърна Дейвид. – Следващият път ще сложа лепенки на баркодовете – завърши думите си той, след което хукна тичешком незнайно накъде.
- Е, поне опитах – опита се да се успокои г-н Многознаев.
***
Няколко минути по-късно и учителят се намираше в училището. Той се разхождаше спокойно из коридора, убеден в това, че днешните му мъки са почти приключили, когато изведнъж се взря в класната стая на учениците си. Отдолу, под ниския праг на вратата на класната стая на девети “Б” клас, излизаха гъсти кълба дим. Г-н Многознаев със замах нахълта в стаята и, след като размаха задушливите кълба дим, видя как един от учениците му се беше качил на бюрото и размахваше подпаленото боклукчийско кошче.
- Какво правиш, Павеле... – опита се да произнесе думите си преподавателят, но бе задавен от остра кашлица.
След като ученикът разбра, че учителят го е видял, се паникьоса и захвърли пламтящото кошче през прозореца. При тази ужасяваща гледка г-н Многознаев успя да вмъкне само едно позакъсняло:
- Нееееее!
***
Г-жа Алкохоликова седеше до отворения прозорец в кабинета си и се наслаждаваше на прекрасното слънчево време.
- Ах, че е прекрасно времето навън! – въздъхна тя. – За пълната ми идилия липсва само едно... – допълни тя, а после извади от бюрото си едно шишенце текила, след което си наля от него в една мъничка чашка, която извади от джоба си.
- Еликсир! – въздъхна тя, когато гаврътна чашката си на екс.
И точно тогава горящото боклукчийско кошче прелетя до отворения й прозорец. Г-жа Алкохоликова се смая, но бързо се опомни и се приближи до прозореца. Тя се взря надолу и ужасена изпищя:
- Градинката ми! Тя гори!
***
Пожарникарите вече си бяха свършили работата и се канеха да си ходят. Двете девойки от класа на г-н Многознаев се бяха качили в пожарните им камиони.
- Нали няма нищо лошо да повозим момичетата? – попита единият пожарникар. –Изглеждат ми доста ентусиазирани.
- Ами... поне ще знам накъде да насоча полицаите – пошегува се г-н Многознаев.
- Не се притеснявайте, даскале – крещяха от пожарните камиони момичетата. – Ние умеем да боравим с маркучи!
- Е, чао – сбогуваха се пожарникарите и отпрашиха незнайно накъде.
- Може би сте щастлив, г-н Многознаев? – попита изскочилата изневиделица зад гърба му г-жа Алкохоликова. – Цветята ми изгоряха и Вие сте виновен! Сериозно се замислям дали да не Ви уволня и да взема временно часовете Ви.
- Но в какво съм виновен аз? – запелтечи преподавателят. – Бях зает да измъквам крадци. Не мога да съм класен ръководител, родител и пожарникар едновременно.
- Не ми остроумничете, Многознаев, а се захващайте за работа! – скара му се директорката.
След това му подаде една лопата с думите:
- Обичам белите рози. До утре да са насадени или „изгаряте”!
Директорката си отиде, а г-н Многознаев остана да се труди сам, хванал лопата в ръцете си. Мъките му продължиха до късно вечерта.
ПП: ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ РАЗКАЗА Е ВДЪХНОВЕНА ОТ ДЕЙСТВИТЕЛИ СЪБИТИЯ
ПС: ВСИЧКИ ПРИЛИКИ С ЛИЦА И ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ СА СЪВСЕМ НАРОЧНИ!
© Галифрей Михайлов Все права защищены