7 авг. 2015 г., 20:01

Учител по неволя - Първият работен ден 

  Проза » Юмористическая
1329 0 5
21 мин за четене

                                          УЧИТЕЛ  ПО  НЕВОЛЯ

         

                                         ПЪРВИЯТ  РАБОТЕН  ДЕН

                                  

   Бях решил да се опитам да издам тази книга, но започнах да изпитвам силни физически болки в сърцето, така че издаването може и да не се осъществи. Затова реших да публикувам книгата тук. Тя е съставена от разкази, които могат да се четат поотделно. Не са силно свързани помежду си, така че няма проблем, ако започнете да четете дори от средата. Книгата е вдъхновена от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористична. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                                                     Авторът

                                                                                                                                        

        Г-н Многознаев се разхождаше по мократа уличка, прескачайки локвите като истинска котка. За съжаление, може да се отбележи, че това не му се отдаваше много-много, тъй като наоколо върлуваше буря със свистене на яростен вятър и дъжд. Всъщност не точно дъжд като дъжд. По-скоро това бяха едри буци лед, които направо скъсваха нервите на г-н Многознаев. Същите тези едри буци лед пробиха чадъра му, а докато господинът се чудеше какво да прави с него, вятърът се възползва от моментното му разколебаване и  изтръгна чадъра от ръцете му, запращайки го незнайно къде в сутрешната мъгла.

  Както и да е. Г-н Многознаев достигна прага на училищната врата, подгизнал до уши, а сетне разтвори смело вратата на провинциалното образователно средище. Но уютът на топлото училище моментално бе нарушен от биенето на звънеца.

  - Мамка му! – изруга подгизналият господин. - Дори не съм се разписал, а звънецът би. Още първия ден ще ми се карат, че съм закъснял - мрънкаше под носа си той, изтичвайки нагоре по училищното стълбище...                         

                                     

                                                                     ***

 

   Г-н Многознаев се беше упътил към класната стая. Трябваше да влезе при девети “Б” клас. Тръпки го побиха. Та за този девети “Б” се разправяха чудовищни истории даже в другите училища! В него се намираха най-недисциплинираните чудовища в цялата  сграда. Как щеше да се справя с тях? Носеха се слухове, че предишният им учител си пийвал водка с малко кола в шишенце от кола, разбира се. Бяха го уволнили и сега страдал от жестока депресия. Какво се е случило с него по-нататък никой не знаеше. Но това не беше важно. По важното беше, че г-н Многознаев трябваше да заеме мястото му, а не бе сигурен как да респектира подрастващите, без да се пропие и без да използва нездравословни опиати, примесени с алкохол.

  Ето че учителят най-сетне достигна до зловещата врата на класната стая. Ръката му се спря върху дръжката на вратата. Многознаев си пое дълбоко въздух и я открехна смело, прескачайки прага с бодра стъпка. Разбира се, веднага получи астматичен пристъп заради задавилите го кълба от цигарен (както предположи учителят) дим, от който очите му се насълзиха. Преподавателят разпръсна с ръцете си димната завеса, разкривайки тревожна гледка пред себе си.

  Както бе споменато по-горе, девети “Б” клас бяха най-лошият клас в цялото училище и този ден не правеше изключение. Десетината дечурлига, които се бяха наредили с гръб към дъската и учителя, пушеха цигари и играеха карти. Държаха се така сякаш не забелязваха влезналият в стаята учител. Г-н Многознаев обаче не изпадна в паника. Знаеше, че това ще му се случи и беше подготвен. Бръкна в чантата си и от там извади един огромен училищен звънец. Беше го откраднал от предишното училище, в което не преподаваше вече заради това, че редовно го заключваха в тоалетните и го биеха. Учениците го биеха! Но този път щеше да бъде различно. Преподавателят нямаше да изпусне ситуацията извън контрол. Г-н Многознаев разтърси над главата си оглушителният звънец, който накара нищо неподозиращите палета да подскочат от уплаха.

  - Тишина! - изкрещя преподавателят, озарен от вътрешна радост заради това, че планът му беше проработил.

  Многознаев не трябваше да изпуска удобния момент и затова прибягна към отдавна планираната си тактика. Изгледа учениците свирепо и заговори с решителен глас:

  - Здравейте, деца. Аз съм новият ви учител и ще ви преподавам поне до края на учебната година. Надявам се, че ще бъдете достатъчно любознателни, за да се сработим. Така… Я да видим сега докъде сте стигнали. А, да! С предишния преподавател сте взели последния си урок преди седмица. Да, този урок е един от любимите ми. Хайде, кой ще ми разкаже за “Великите географски открития и завладяването на Новия свят”?

  Тишина. Гробна тишина. Гробна, мълчалива и стряскаща тишина. Никой не знаеше кои са били географските открития и тишината се възцари из цялата учебна стая. Учителят изгледа озадачено учениците, чудейки се как да ги накара да кажат нещо? Дори да му бяха казали съвсем малко, в него щеше да си остане надеждата, че няма да му се наложи да гради знанията им от самите основи. Преподавателят ги изгледа изпитателно и попита:

  - Добре, де! Щом не знаете въпроса, ще ви задам друг. Друг въпрос, който е много по-лесен и съм сигурен, че ще ми отговорите. Така, слушайте внимателно! Кой открива морския път към Индия?

 Едно много високо момче, направо истински дългуч, се изправи на крака и вдигна ръка. Момчето беше толкова високо, че ръката му щеше да докосне тавана на стаята. Г-н Многознаев се зарадва неистово от това, че някой ще му каже верния отговор. Нещо във високото момче, което носеше очила, му подсказваше, че ще остане доволен от отговора, та му каза подканващо:

  - Да, казвай смело, момче!

  - Рашко Драгана - каза дългучът.

 Надеждата на преподавателят рухна. Рухна като огромна лавина от сняг, затрупваща всяка искрица надежда в душата му. Той избърса челото си с длан и каза разочаровано:

  - Откривателят на морския път към Индия е Вашку да Гама. Не “Рашко Драгана”. В крайна сметка, както знаете, не се намираме в някоя сръбска кръчма. Нали?

  - Е, все тая! - възкликна ученикът.

  - Все тая!? - недоумяващо възкликна г-н Многознаев. - Как се казваш, момче?

  - Антонио - отговори му ученикът.

  - Щом като ти е “все тая”, от днес ще те наричам Рашко – заяви учителят. - Добре, нека да преминем към други въпроси. И спрете да му се подигравате! – обърна се учителят към учениците, които се забавляваха с прякора на съученика си. - Той поне се осмели да каже нещо, въпреки че беше абсолютна глупост. Преди да напусне, миналият ви учител ви е дал задача, която се е състояла в това да напишете есе на тема ”Величието на световните владетели”. Е, има ли някой, който да е написал нещо? – попита преподавателят, въпреки че се опасяваше от това, какъв ще бъде отговорът.

  - Аз съм написа́л - каза едно момче с бръсната глава, от което г-н Многознаев най-малко бе очаквал да се включи в часа.

  - Забележително! - възхити се учителят. - Дай го насам!

 Ученикът подаде едно малко листче, на което имаше само две изречения.

  - Само това ли е? - попита недоумяващо г-н Многознаев. - Честно казано, очаквах повече -допълни разочарован той. - Нека да го прочета. Величието на сфетовните владетели от миро. - Пише се световните! С “в”, а не с “ф”. Името ти трябва да започва с главна буква! И защо не си го написал цялото? Имаш ли си име?

  - Имам си, ама ме мързеше, даскале - отговори му Миро.

  - Личи си - небрежно отвърна г-н Многознаев. - Така, продължавам. Аз вярвам във феличието на световните владетели. Те са владеели в името на Бок. - Само това ли е?! Не можа ли да измислиш и още нещо? – възмути се преподавателят. - Както е да е – допълни той. – “Бог” се пише с “г”, не с “к”. Хайде, сядай си.

  - Нямаш ядове, даскале – отвърна противното момче, което дъвчеше дъвка.

  - Добре, нека да ви попитам друг въпрос, за да напиша поне една тройка на някой от вас -каза учителят. - Коя е столицата на Гърция?

  Този път не се възцари тишина. Едно дебеличко момче вдигна ръката си.

  - Казвай - подкани го г-н Многознаев.

  - Сърбия! – гордо рече ученикът.

  Ето че останалите ученици, въпреки че бяха с неизлечима умствена изостаналост, започнаха да се смеят на абсурдния му отговор.

  - Сърбия!? - невярващ на ушите си, силно ококорен, повтори преподавателят. - Не си ли чувал за Атина, момко?

  - Чува́л съм, бре, даскале. Там работят майка ми и бащата.

  - Казва се “майка ми и баща ми работят в Атина” - поправи го учителят.

  - И ваш’те ли, г-н даскале?

  - Отказвам се! - въздъхна измъчено г-н Многознаев. Той се отпусна тежко върху стола си, но само след секунда изрева като лъв и заподскача из стаята. – Аааааау!!! Какво има тука бе, тъпаци!? Кабърчета? Кабърчета! След като се върна от медицинския кабинет, искам да сте написали подробно есе на някаква тема, иначе няма да видите хубава оценка от мен до края на ученическите си години! – заплаши учителят, а после излезе от класната стая, затръшвайки я след себе си със страшна сила.

 

                                                                     ***

 

  Г-н Многознаев, след истински неприятния престой при медицинската сестра, се отправи към училищната тераса, за да изпуши една цигара на спокойствие. Там го посрещна друг преподавател и го поздрави любезно:

  - Е, как е, колега? Как е първият Ви работен ден? Изглеждате ми посърнал.

  - Не питайте! - отвърна г-н Многознаев. - Същински кошмар. Значи и Вие сте учител тук?

  - Разбира се – отвърна колегата му. – Аз съм г-н Щипедупев, но сега имената не са важни. Сигурно не сте си говорили за култура с учениците, а? – попита по-опитният преподавател.

  - Култура ли? – възмути се г-н Многознаев. – Култура в България? – с насмешка в гласа допълни той. - Тръпки ме побиват, когато чуя за нея! За каква култура можем да говорим, когато се намираме в държава, отделяща подигравателно нищожни средства за култура! Българската култура е като извънземните! Всички знаят, че съществува, но много малко хора твърдят, че са я виждали с очите си.

  - Така е – потвърди г-н Щипедупев. - Ние, българите, се страхуваме от културата толкова много, колкото се страхуваме и от извънземните. Знаем, че културата вероятно се опитва да се свърже с нас, но не искаме и да я поглеждаме, защото не можем да се докоснем до нейните висини. Може би заради това се страхуваме от нея, нали?

  - Знам само – отвърна въодушевено г-н Многознаев, - че щом толкова интелигентен човек като вас се справя тук, значи ще има надежда и за мен.

  - Сигурно! - с насмешка отговори колегата му. – А сега трябва да тръгвам, защото имам работа в автосервиза.

  - О, да не би да си сменяте гумите или маслото на колата? - попита г-н Многознаев.

  - Не - отговори новият му приятел и колега. - Ще отида да я пребоядисам, защото тази сутрин учениците ми са изсипали цяла кофа с грунд върху покрива й.

 

                                                              ***

 

   Г-н Многознаев се беше запътил към директорския кабинет. Трябваше да се извини, понеже беше закъснял. В кабинета откри г-жа директорката, която го посрещна с думите:

  - Добро утро, г-н Многознаев. Очевидно сте си казали, че ако още първия ден дойдете навреме, то ние би трябвало да очакваме, че всеки ден ще идвате, когато трябва. Или пък сте били прекалено зает да се оплаквате на останалите преподаватели от девети “Б” клас! Трябва да знаете, че си имаме доста сериозни разправии с тях, както и че не само Вие изпитвате трудности, г-н Многознаев!

  - Така е – отвърна младият преподавател. - Простете ми, г-жо Алкохоликова!

  - Без превземки! Не ги обичам! - скастри го г-жа директорката. - Закъснеете ли отново, ще ви уволня, г-н Многознаев! Навярно знаете, че разполагаме с изключително многообразие от евтина, учителска работна ръка, така че Вие сте лесно заменим. Ясно ли е? - попита директорката, повдигайки въпросително веждата си.

  - Разбира се, г-жо Алкохоликова. Няма да се повтори,обещавам!

 

                                                              ***

 

       Учителят слизаше по училищното стълбище, поемайки си дълбоко въздух. Учебният ден беше преминал. Нищо лошо не можеше да му се случи, ако не е в училището. Още няколко крачки и щеше да е вън от омразното място. И точно тогава, точно когато бе на път да открехне училищната врата, усмихвайки се широко, бе задържан от охранителя.

  - Момент, момко! За къде си се запътил? - попита пазачът, който едвам си стоеше на краката, а от устата му лъхаше непоносим дъх на алкохол, който можеше да умъртви четириног бозайник от километри.

  - Моля! - възмути се г-н Многознаев. - Работният ми ден свърши и смятам да се прибера вкъщи, ако не възразяваш!

  - Не мога да те пусна, ако нямаш разрешително - продължи да упорства пазачът.

  - Може би имаш предвид “пропуск”, а не “разрешително” – раздразнено попита учителят. - А и нямам такова нещо. Все още не са ми дали, защото това е първият ми работен ден...

  - Я стига увъртания! - намуси се насреща му пазачът. - Или даваш разззззрешителното, или нощуваш тука, брато!

  - Брато!? - повтори, невярващ на ушите си г-н Многознаев. - Но това е абсурдно! Вие, пазачите, сте най-отвратителната шайка бездарници, на която, по някаква невъобразимо голяма грешка на природата, е разрешено да получава заплата! Сега изпълнявате задълженията си, а какво щяхте да направите, ако някой умствено разстроен олигофрен беше нахлул в училището с пистолет и бе започнал да уринира върху пода? Щяхте да се скриете под мъничкото си столче и да молите за милост. А сега, когато представител на просветата се опитва да напусне работното си място, Вие му се нахвърляте като гладен счетоводител.

   Нищо. Думите му не значеха нищо за глуповатия пазач. Той продължаваше да го гледа глупаво, клатушкайки се на едно място. Г-н Многознаев нямаше друга опция, освен да му покаже личната си карта с надеждата, че пазачът ще се заблуди.

  - Минаваш, момко - каза добродушно пазачът, отдръпвайки се от вратата. - Ся можеш да минеш. Видя ли, че не беше толкова трудно? Можеше да се справиш и без да ругаеш учителите?

  Г-н Многознаев излезе от училището, щастлив от това, че планът му бе сработил. Дали беше от тежкия работен ден или от факта, че цял ден го бяха блъскали, ръчкали, обиждали, подигравали за ниската заплата и заплашвали, на г-н Многознаев му се струваше, че няма друга опция, освен да започне да си говори сам. О, да! Той наистина го направи.

  - Тежък ден беше. Не вярвах, че ще издържа до края, но ето, че най-сетне успях. Ах, колко е хубаво, когато след тежък работен ден, макар и уморен, излезеш от ужасното училище и усетиш студения, прохладен вятър, който освежава бузите ти и развява свободно косите ти! Невероятно чувство! Прекрасно е да знаеш, че е време да се прибереш вкъщи. Чудесно е да усетиш миризмата на комините, на автомобилните газове, които ти подсказват, че денят е почти приключил. Още по-хубаво е, когато се упътиш към най-близкия бар и  удариш по едно, лекувайки тягостната умора. Точно това и ще направя! Ще отида в бара.

 

                                                                 ***

 

   Г-н Многознаев прекрачи прага на кръчмата. Той седна на бара. Седна върху един от онези продълговати столчета, които сякаш те подканят да удариш два джина, а после да се прекатуриш на пода.

 - Ще желаете ли нещо, г-не? - попита го барманът.

 - Да, една чашка ром, моля! - любезно отвърна г-н Многознаев.

 - Тежък ден, а? Изглеждате ми унил - попита го барманът.

 - Да, направо смазващ.

 - Е, в бара човек винаги може да си поотдъхне.

 - Така е - отвърна Многознаев и се зае с пресушаването на чашката си.

 Неволно обаче стана свидетел и участник в един доста интересен разговор, който не се среща често, в която и да било кръчма.

  - Хей, знаете ли, че Исак Нютон изобретил гайдата, след като една ябълка го ударила по главата.

  - Нютон ли? - озадачи се приятелят му. - Аз си мислех, че той е бил фашист.

  - Глупости! - не се въздържа и ги прекъсна г-н Многознаев. – Нютон не е изобретил гайдата! И не е бил фашист!

  - Да, така е! - подкрепи го трети. - Той е бил първият треньор в историята на “Манчестър Юнайтед”.

   - Божичко! - възмути се учителят, пляскайки се по главата. - Исак Нютон е бил физик. В “Математически начала на натурофилософията” той излага първия математически модел, описващ гравитацията. Има нелеп анекдот за това, че една ябълка го ударила по главата и той открил гравитацията.

  - И аз веднъж създадох закон - обади се още един от пиячите в бара. - Един ден се бях понапил и допуснах грешката да се озова в Перник.

  - О, съчувствам ти - обади се барманът, а другите също го подкрепиха.

  - Та, разхождах си се аз пред един блок, всъщност просто минавах оттам – продължи пияницата. Та, както си се разхождах, внезапно ме халоса една ябълка. Вярно е, че беше понахапана, но все пак тежеше. Може би я бяха хвърлили от горните етажи. Не успях да разбера със сигурност това, защото лежах зашеметен на земята. Но накрая, когато се изправих, осмислих новия си закон: Никога не минавай близо до някой блок, от който може да ти хвърлят ябълка или нещо друго! Та, след като преживях тази случка, хората ми казват, че съм странен, но аз не ги разбирам. Хей! Кой излая така силно?

 Останалите не му обърнаха внимание. Явно знаеха, че си е странен и бяха свикнали с него.

  - А ти, момко, с какво се занимаваш? За пръв път те виждаме тук - попита барманът.

  - Ами аз съм учител в близкото училище – започна обяснението си г-н Многознаев. - Днес ми беше първият работен ден и направо се чувствам скапан.

  - Защо? Дечурлигата лоши ли са? - попита барманът.

  - Не обичам да обвинявам хората и да им лепя етикети - отвърна учителят. - Знаеш ли, че понякога се чудя дали не прекалявам с очакванията си към учениците? Те са още хлапета, а аз искам да се интересуват от разни скучни за тях работи. Вярвам, че, колкото и фантастично да звучи, дълбоко в сърцата си жадуват за знания и имат потенциал. Чудя се какво ли правят учениците ми в момента?

  В този момент, зад гърба на г-н Многознаев, се чуха силни крясъци:

  - Терца!

  - На ти две яки пики!

  - Хей, тъпак! Я не ме зяпай в картите!

 Барманът ги изгледа сурово е се провикна със заплашителен тон;

  - Хей, хлапаци! Я да изчезвате оттук, че ще се обадя на родителите ви!

 Децата, защото това наистина бяха деца, всъщност тийнейджъри, станаха разочаровани и тръгнаха да си ходят. Когато се приближиха обаче г-н Многознаев забеляза, че това са неговите ученици от девети “Б” клас. Те го видяха, приближиха се към него и го заговориха:

  - Що стае, даскале? Не ви ли е малко рано за алкохолец?

  -А вие какво правите тук? Имате ли навършено пълнолетие, че посещавате баровете? - тросна се учителят. - Ще се обадя на родителите ви!

  - Няма да го направиш!

  - Така ли? И защо? - изумено попита учителят.

  - Защото ние ще те издадем на г-жа Алкохоликова, че ни даваш лош пример, когато висиш по баровете. А и още нещо. Няма да ни издадеш и заради туй – допълни ученикът, след което се приближи да учителя и изсипа цялата си халба бира върху главата му.

 Останалите ученици се разсмяха, а след това напуснаха кръчмата.

   - Бармане, налей ми едно двойно! - помоли учтиво г-н Многознаев, преструвайки се, че не е залян до уши с бира.

                                                     

                                                         ***

              ПП: За съжаление, по-голямата част от историята е написана по действителни събития.

 

              ПС:  ВСИЧКИ ПРИЛИКИ С ЛИЦА И ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЪБИТИЯ СА СЪВСЕМ НАРОЧНИ!

 

© Галифрей Михайлов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • И на мен ми беше интересно
  • Ами май съвсем не е тъпня, а действителност. Добре разказваш, според мен, хареса ми и попадението "Щипедупев", което е много добро. Зная и такива като "Тъпчибобов", "Колисвинчов", "Цуникраков", "Дерижабов"... ... А доброто писане и правилните граматични форми подсказват много...
  • Не знам дали е "тъпня", г-жо Рашева, но е почти свръхестествено това, че винаги съм си представял г-жа Алкохоликова точно като Вас на външен вид! Направо е почти свръхестествено! Целият настръхнах! Имате ли снимки на Ваши братовчеди или племенници? Защото и роднините на г-жа Алкохоликова се появяват по-нататък в историите.
  • !
  • Да се изразя и аз като твоите герои: "Тъпня"!
Предложения
: ??:??