УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ

                                                        СТАТИЯТА         

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                              Авторът

  Г-н Многознаев седеше на една пейка в парка, недалеч от училището, любувайки се на природата. Всъщност зад тази пейка се намираше кварталната кръчма, от която неспирно се чуваха крясъци, проклятия и псувни. Тези невъзпитани излияния обаче не смущаваха ни най-малко спокойствието и блаженството на преподавателя, който се взираше в близките дръвчета и разцъфващите около тях цветя. Г-н Многознаев с радост въздишаше дълбоко, наслаждавайки се на пролетния въздух.

  Не след дълго, разбира се, преподавателят се закашля, тъй като в близост до провинциалната кръчма, която се намира близо до училището, имаше машиностроителен завод.

- Ех, че хубав става светът през пролетта! – въздъхна с радост г-н Многознаев, след което отпи глътка от чая, който носеше със себе си в термос, тъй като наоколо предлагаха само бира и други по-тежки алкохоли. 

  - Пак ли си говорите сам, г-н Многознаев? – чу се зад гърба му единственият глас, който би могъл на наруши спокойствието на преподавателя.

  - О, г-жо Алкохоликова, здравейте! – изненадано поздрави г-н Многознаев. – Заповядайте, седнете – продължи той, след като направи място на директорката.

  - Благодаря – отвърна тя и седна до преподавателя.

  - Хубав ден, нали? – попита г-н Многознаев. – Обичам пролетта!

  - Да, прекрасен е този сезон – съгласи се с него г-жа Алкохоликова. – Скоро малките дяволчета ще си тръгнат от училището за няколко блажени месеца, в които ще можем да си отдъхнем от тях. Те пък, от своя страна, ще имат възможността да скъсат нервите на родителите си, които нехаят за образованието на своите чеда и просто отказват да се явяват на родителските срещи. Само знаят да твърдят, че винаги сме им искали пари.

  - Ами ние винаги им искаме пари – обади се г-н Многознаев. – Нали заради това ги правим тези срещи?

  - Не е там въпросът, г-н Многознаев! – скара му се директорката. – Проблемът е в това, че родителите са крайно незаинтересовани и безотговорни по отношение образованието и възпитанието на децата си.

  - Така е, права сте – съгласи се преподавателят. – А и никога не успяваме да се възползваме от родителите. Тези хора са толкова стиснати, че дори и да имахме пушки, пак не бихме им измъкнали пари.

  - Да, но все пак има един доста моден подход, който все още ни спасява кожите – самодоволно се усмихна г-жа Алкохоликова.

  - Разбира се, да! – засмя се и г-н Многознаев. – Номерът с учебниците по “Английски език”. Тези хора наистина вярват, че един учебник струва шейсет лева!

  - Да, пълни загубеняци! – изкикоти се и директорката.

  - Ех, че е хубаво човек да има с кого да си побъбри, докато се радва на пролетната магия! – въздъхна преподавателят. – Ами Вас, г-жо Алкохоликова, какво Ви води насам? Да не би да се канехте да пийнете по едно за кураж, така да се каже, преди началото на учебния ден?

  - Моля! – засегна се директорката. – Как можахте и да си го помислите!? Аз съм директор, за Бога! Не мога да си позволявам такива своеволия!

  - О, да, разбира се – промърмори г-н Многознаев. – Не исках да Ви обидя, просто ми хрумна, че бих могъл да Ви почерпя по едно. Наистина съжалявам. Толкова съм несъобразителен! Да пиеш преди работа е недопустимо! – завърши преподавателят, като отпи още една глътка от чая, в които, между другото, имаше ром.

  - Да ме почерпите! – възкликна г-жа Алкохоликова. – Но така кажете, г-н Многознаев! След като искате да ме почерпите за здраве, би било безкрайно грубо, ако Ви откажа. Хайде, да се махаме оттук! – подкани го тя, а сетне двамата се запътиха към близката кръчма.

                                                                     ***

     Двамата просветни дейци вече се бяха настанили върху неудобните високи столчета, които се намират във всеки приличен бар.

  - Г-н Сипичашев – провикна се преподавателят. – Една бира за мен и...

  - Едно бренди – допълни г-жа Алкохоликова.

  - Едно бренди за дамата – повтори г-н Многознаев, шокиран от неприкрития алкохолизъм на шефката си.

  - Носи се! – провикна се барманът, след което донесе питиетата. – Много добър вкус имате, мадам – обърна се той към г-жа Алкохоликова. – Няма по-голямо удоволствие от тежкия алкохол! Особено рано сутрин! Направо те кара да си горд, че си българин! Честно, ако не бях толкова фиркан, щях да Ви скоча!

  - Хе, хе! – засмя се г-жа Алкохоликова. – Ах, че нахал! – подсмихна му се тя.

  - Е, наздраве – каза г-н Многознаев, след което чашите на двамата се допряха и още преди да отпият от тях, барманът беше отишъл да налее едно и за себе си.

  - Кръчмата не е чак толкова лошо място. Всякакви хора можете да срещнете тук! – обади се преподавателят.

  - Да, всякакви – съгласи се с него г-жа Алкохоликова.

  Двамата отпиха няколко пъти от чашите си, преди г-жа директорката първа да наруши тягостното мълчание:

  - Г-н Многознаев, изглеждате ми необичайно замислен. Да не Ви тревожи нещо?

  - Ами… Всъщност има нещо, което ме тревожи – отвърна преподавателят. – Свързаха се с мен от един вестник и ми възложиха задачата да напиша статия за това как реагират учениците при новаторските подходи на обучение. От сутринта се чудя какво да напиша, но все не ми идва нищо наум. Аз си мислех, че имам новаторски подход на обучение, но май тези малки демони не възприемат нищо по никакъв начин! – допълни огорчено той.

  - Вестник! – учудено възкликна г-жа Алкохоликова, след което гаврътна чашката си наведнъж. – Браво, г-н Многознаев! Но как спечелихте такава известност, че да Ви търсят от вестниците?

  - Е, ще Ви споделя, но нека да си остане между нас – отговори преподавателят. - Един роднина е главен редактор на конкретния вестник, така че имам малко връзки. То в тази държава по друг начин и не може!

  - Аха! – успокоено въздъхна директорката, освобождавайки се от цялата си доскорошна завист. – Е, г-н Многознаев – продължи тя, - не си поставяйте твърде тежки задачи. Просто излъжете в статията си! На всеки в училищната просвета му е ясно, че днешните деца са толкова разхайтени, че няма да възприемат нищо, дори ако им го преподава някой триглав извънземен, който прожектира през ушите си 3D филми!

  - Може би сте права – тъжно въздъхна г-н Многознаев, след което отпи една глътка от бирата си.

  - Така де – продължи директорката, - в днешно време един учител се радва, ако в училището няма стрелба или изнасилвания! Днешните деца са отвратителни и могат да се поправят само ако ни разрешат да ги бием с камшици или поне с тояги!

  - Е, моля Ви, г-жо Алкохоликова! – възмути се г-н Многознаев. – Днешните деца може да не са стока, може да ги псуваме зад гърбовете им и да изпразваме джобовете на родителите им, но все пак и за тях има някаква надежда. Може би ние, в това число, разбира се, считам и себе си, не им преподаваме достатъчно ясно и интересно материала. Може би вината е в нас. По-добре да се замислим дали ние не сме посредствени учители, преди да се нахвърляме върху клетите ученици, които в момента ни чакат кротко по класните стаи!             

  Едва изрекъл тези думи, преподавателят остана шокиран от гледката, която последва. През вратата на кръчмата влязоха Мартинчо, Андрейчо и Миро от класа на г-н Многознаев.

  - Най-после пристигнааме в старото кръчме́! – весело крещеше Мартинчо. 

  - Време е да кръкнем нещо! – развълнувано каза Миро.

  - Чакайте, бре! – прекъсна ги Андрейчо. - Нека първо да преброим стойността на онези джунджурии от хипермаркета, които си натъпкахме в раниците.

  - Тоя па! – възмутено продума Мартинчо. – Взел да ми се хвали с т’ва, че откраднал няколко дезодоранта и шоколада! Ти да беше ме видял оня ден, след като свих телефона на баща ми, а после го и продадох! Това се казва находка!

  - Хей, аз имам нужда от нов телефон! – каза Миро. – Защо не ми го предложи първо на мен?

  - Ами... – заекна Мартинчо. - Не ти го предложих, понеже трябваше много бързо да го шитна на някой, че баща ми разбра за джебчийството...

  - Еха! И какво ти направи? – попита уплашено Андрейчо.

  - Да не те е пребил? – предположи Миро.

  - Не бе, шампоани такива! – засегна се Мартинчо. – Просто си промени решението за една наша сделка. Сега вместо с тройка, трябва да завърша с четворка, за да ми купи мотор.

  - Е, така е! – каза със завист и тежко разочарование Миро. - На някои им купуват мотори, а на други им се налага да крадат шоколади от хипермаркета.

  - Не, бе! Не са само шоколади! – засегнато отвърна Андрейчо. – Без да искам съм свил и едни дамски превръзки – допълни той, след като претърси отново раницата си.

  - Ох, стига ненужни приказки, че от тях гърлото ми пресъхна! – ядоса се накрая Миро. – Нека да гаврътнем по няколко чашки леденостудено пиво! – каза той и се обърна към бармана. - Бармане, както казвали двама древногръцки философи, всъщност единият е древногръцки, другият немски, но пак от осемнайсти век: “Две бири, моля”!

  И докато траеше цялата разправия, скрити измежду сенките на бара, седяха г-н Многознаев и г-жа Алкохоликова. Двамата педагози наблюдаваха с провиснали челюсти и кървящи сърца думите на бъдещите пълнолетни граждани, които, след няколко години, щяха да получат право да гласуват.

  - Не издържам повече! Отивам да ги нахокам! – разгневено продума г-н Многознаев.

  - Но какво ще им кажете? – попита г-жа Алкохоликова.

  - Не знам! – отвърна преподавателят. – Обаче все ще измисля нещо, тъй като просто не мога да стоя и да гледам повече този филм на ужасите, който се нарича “българска младеж”!

  След като изрече тези заканителни слова, г-н Многознаев се надвеси над масата на пиещите ученици и заговори:

  - Погледнете се! Не ви ли е срам! Пилеете скъпоценното си време, наливайки се с нискокачествен алкохол! Още повече, пилеете младостта си на това място, в което би трябвало да влизат само безнадеждните и отчаяни души, които отдавна са били изхвърлени от обществото! Не осъзнавате ли, че това е най-лесният път към душевното разложение? Не научихте ли поне мъничко от часовете по литература, когато говорихме за Любен Каравелов? Не си ли спомняте как той критикува паразитизма, духовната пустота и нравственото нищожество на героите от “Маминото детенце” и “Българи от старо време”? Не си ли спомняте алкохолизма на Николчо, който съсипва и покварява живота му? Същият този алкохолизъм, който превръща персонажа във физически съсипан пияница. Спомнете си как той заживява като последния скитник в един цигански вертеп! Засрамете се сега, че да не се каете, когато стане твърде късно!

  - Абе, даскале – продума Миро, нарушавайки настъпилото мълчание, - днеска май сте с по-шарена вратовръзка от обикновено. Да не Ви е излязъл късметът с някоя повлекана? – през смях попита наглият ученик, който не бе слушал внимателно учителя си.

  - Ха-ха! – започнаха да се кикотят приятелчетата му, възхитени от неговото остроумие.

  - Не мога! – промърмори под носа си г-н Многознаев. – Просто не издържам повече! Ще отида в училището. Може пък там да намеря някакво вдъхновение за статията. Ако пък не намеря – просто ще трябва да лъжа – каза той и напусна кръчмата.

                                                                       ***

  Г-н Многознаев влезе в класната стая на десети “Б” клас и с изненада установи, че там имаше няколко хлапета. Обикновено, поне доколкото си спомняше учителят, почти всички ученици закъсняваха с по четиридесет минути за първия час, а пък до третия – направо си отиваха. Този път обаче учениците бяха дошли по-рано и от преподавателя, което изпълни сърцето на г-н Мнсогознаев с радост и надежда, че все пак би могъл да напише вестникарската статия, без да му се налага да лъже.

  - Здравейте, ученици! Много се радвам, че сте се събрали толкова много още за първия час! – каза преподавателят. – Това, че сте тук, е прекрасно, тъй като искам доста сериозно да си поговорим за...

  Преподавателят бе прекъснат от бруталното отваряне на вратата, причинено от един негов ученик, който влезе със закъснение в час. Наглото хлапе дори не поздрави преподавателя, а направо се насочи към другарите си.

- Извинете, че влязох преди Вас! – със силен сарказъм посрещна хлапето г-н Многознаев.

- Е, нищо. Да не се повтаря друг път! – отвърна то и седна на мястото си.

- Добре! – въздъхна преподавателят, като си пое дълбока глътка въздух, тъй като му трябваха доста сили, за да продължи. – Така! Исках много сериозно да си поговорим за вашето образование. Кажете ми от колко време се познаваме? Някъде от около година, година и половина, нали? – продължи да говори той, като се възмущаваше все повече, че никой не го слуша. – А може би от цяла вечност! Във всеки случай, за времето, което сме прекарали заедно, се убедих, че е напълно невъзможно да научите и най-елементарната

информация, дори и да ви я преподава най-способният учител, който някога се е разхождал из прашлясалите, пълни с мухъл коридори на това забравено от Бога училище!

  - Ох, може ли малко по-тихо! – обади се Ицо. – Някои от нас се опитват да поспят, ако нямате нищо против!

  - Да имам нещо против ли? – повтори със престорена учтивост преподавателят. – Но защо да имам нещо против? Та това е училище! Тоест, място, което изпълнява функциите на детска ясла, само че за големи поспаланковци. Сигурен съм, че в чантата си носех един биберон, тъкмо като за теб – продължи с подигравателния си тон учителят. – Въпреки че... наистина не знам защо сте тук. Защо просто не си отидеш, момче? И без това училището не те учи на нищо! Тръгни си, ако искаш, дори няма да ти пиша отсъствие, защото и да искам, не знам къде е дневникът.

  - Ох, още не мога, даскале – отвърна Ицо. – Трябва да поседя поне още два часа, докато раната престане да кърви, че иначе баща ми ще ме спука от бой.

  - Рана ли?! – повтори ужасен г-н Многознаев. – Каква рана? Добре ли си, момче!?

  - Да, споко, добре съм – отвърна хлапето. – Просто си пробих пъпа и сега трябва да чакам около два часа, докато ми се поуспокои раната.

  - Пробил си си пъпа! – въодушевено се провикна Кирчо. – Къде?

  - Ох, майчице! – въздъхна преподавателят, хващайки се за главата. – Знаете ли, понякога имам чувството, че си губя времето с вас. Всеки ден идвам тук и се мъча да ви науча на нещичко, но вие просто не възприемате. Няма да се учудя, ако спрат да ми плащат. Още от първия си работен ден, упорито и старателно, прилагам най-различни подходи на обучение, за да ви е по-леко, по-приятно и забавно. Да учите и да се забавлявате... Правих какво ли не, но нито един от методите ми не помогна. Дори съм рисувал Ботев на дъската! Давал съм ви и най-различни брошури с учебен материал, пълен с картинки и придружени с текстове, написани като за идиоти, но пак не схванахте нищо. Винаги в учебния процес съм търсил и продължавам да търся някакъв контакт с вас. Ще ми се да си поговорим, ако не за учебния материал, то поне за нещо свързано с вашия живот, с вашите проблеми и притеснения. Но вие очевидно нямате такива. Интересуват ви само кражби, пробити пъпове и повреждане на училищна собственост. Да, правилно ме чухте, повреждане на училищна собственост. Нима мога да забравя знаменития ден, в който реших, че възрожденската литература трябва да ви се преподава по по-модерен начин, за да можете да вникнете в атмосферата на Възраждането, да почувствате историята и естетиката на обстановката, в която са писали българските възрожденски писатели! Много ясно си спомням деня, в който донесох тук училищния мултимедиен проектор. Няма да забравя и колко трудно, всъщност скришом, го измъкнах от учителската стая. А пък да накарам г-жа Алкохоликова да ми заеме личния си лаптоп, това беше направо същинско мъчение. И за какво го направих? Само с една цел, скъпи ученици. Исках да научите нещичко. Бях решил да ви прожектирам документален филм за Копривщица. И не е за вярване, че след като го направих, поне в началото, всичко вървеше добре, даже вие изглеждахте заинтригувани. И цялата тази идилия продължи до момента, в който се наложи да потърся дневника. Оставих ви сами в класната стая за цели четири минути, а когато се върнах, компютърът на г-жа Алкохоликова не искаше да функционира, тъй като го бяхте напълнили с троянски конници, гъсеници, червеи и не знам си още какво. Обладани от наглост, бяхте ровили из възможно най-долнопробните порнографски сайтове. Дотук добре, но не успях да разбера защо от мултимедийния проектор излизаха пушеци. Да, дори и техникът не можа да разбере какво се беше случило, камо ли да го поправи. А сега, разбира се, аз, малко по малко, го изплащам с дребната си учителска заплата. Положителната информация, ако ви интересува, е, че поне лаптопът на моята шефка бе поправен сравнително лесно. В компютърния сервиз ми взеха само двайсет лева! И стигаме до заключението, че по какъвто и начин да ви преподава човек, без значение дали ще ви рисува по дъската или ще ви прожектира филми; дали ще повишава тон или пък ще си забие фойерверки в задника – вие просто не възприемате! Жалко, че не можем да използваме варианта с камшиците, който ми предложи г-жа Алкохоликова!

  - Кой каза “задник”? – обади се Стефчо.

  - Никой, причуло ти се е – отвърна преподавателят.

  - А, добре тогава – успокои се ученикът и продължи да се взира тъпо в напукания училищен таван.

  - Е, дано да сме се изяснили – с надежда завърши преподавателят. – Явно ще трябва да съчиня статията си, без да разчитам на успешен личен опит – замърмори си под носа г-н Многознаев, след което седна на стола си и се умълча дълбокомислено.

  Съсредоточеното му състояние обаче не трая дълго. Едва няколко минути по-късно, за голям уплах на учителя си, едно от хлапетата, на име Здравко Желязков, се събуди с крясъци от сладката дрямка, на която се наслаждаваше вече около двайсетина минути.

  - Ааааааа! Ужаааааааас! – крещеше момчето. – Ох, Ваньо! – продължи уплашеният Здравко, като се облегна върху рамото на другарчето, до което седеше. - Сънувах най-ужасния сън на света!

  - Така ли? – попита Ваньо. – И какъв беше тоя сън?

  - Не питай! – каза препотеният Здравко. – Сънувах, че съм в час и... учителят четеше конско на някого...

  - Абе, Здравко – отвърна Ваньо, - огледай се наоколо. Ти наистина си в час!

  - О, не! – изкрещя току-що пробуденият ученик, осъзнал, че ужасният му кошмар се беше оказал реалност. – Аз си тръгвам! Не мога повече да си причинявам това! – завърши думите си Здравко, след което напусна с бяг класната стая.

  - Знаете ли – каза г-н Многознаев, - мисля, че Здравко е доста мъдро хлапе. Сега искам всички да последвате примера му и да се махнете оттук, за да мога, макар и да ми остават само двайсет и пет минути, да се концентрирам върху фантастичната статия, която трябва да напиша. А сега се махайте! Излизайте по-бързо, че иначе няма да ходя при всички преподаватели с молби да ви пишат тройки, когато краят на годината наближи! Тръгнете си, ако искате да не висите тук и през лятото!

  След като г-н Многознаев нахока здраво учениците си, те напуснаха класната стая и го оставиха сам, на спокойствие със собствените му мисли. Почти моментално след това, любуващ се на тишината, преподавателят извади един червен кожен тефтер, в който започна да пише черновата за статията си. По такъв начин, с изплезен език и записващ мислите си, г-н Многознаев прекара остатъка от часа.

                                                                ***

   Г-н Многознаев и г-жа Алкохоликова седяха на пейката пред кръчмата и се любуваха на слънчевото пролетно време. Нещо повече, двамата бяха разтворили вестници и усърдно четяха.

  - О, г-н Многознаев, впечатлена съм от Вашата статия! – отбеляза директорката, след като вдигна очи от вестника. – С такава лекота описвате една утопия за образователния процес! Представили сте се толкова сигурен в думите си, че човек, на когото не му се е налагало да преподава, би повярвал на всяка една дума от написаното!

  - Да, не си пестих думите – отвърна самодоволно г-н Многознаев. – Е, коя част от статията ми Ви впечатли най-много?

  - Ами направо не знам откъде да започна! – отвърна смаяната директорка. – Може би тази част, в която говорите за изграждане на приятелска връзка между преподавателите и учениците.

  След като каза това, силно развълнувана, г-жа Алкохоликова посочи с пръст частта от статията, която представляваше следното:

   Всеки, който иска да бъде впечатляващ и успешен преподавател, трябва непременно да знае, че най-важното условие за наличието на вълнуващ и успешен образователен процес, както биха се съгласили повечето педагози, е изграждането на доверие и привързаност между учителя и учениците. Преподавателят в никакъв случай не бива да изглежда страшен в очите на учащите. Дори напротив! Той трябва да бъде приятел и сътрудник на учениците, който да ги напътства и да отделя внимание на всяко дете. Необходимо е учителят да се отнесе с внимание и разбиране не само към образователната програма в училище, но и спрямо личните проблеми на подрастващите. Постепенно, когато учениците започнат да комуникират успешно с преподавателя си, те подсъзнателно ще се стараят да учат уроците си и да внимават в час, за да не разочароват човека, с когото са се сприятелили, а именно, както вече се досещате, техния нов приятел, наставник и… учител.

  - Направо страхотно, нали? – възхити се от себе си г-н Многознаев. – Сякаш някой, който е влязъл надълбоко из проблемите на образованието, би повярвал! Но нямаше как, трябваше да излъжа! Обаче го направих по майсторски начин!

   - Е, г-н Многознаев, - каза г-жа Алкохоликова, - време е да влезем в училището и да раздадем копия от вестниците на останалите преподаватели.

   - Няма ли да е малко нескромно? – попита преподавателят.

   - Не ставайте смешен, г-н Многознаев! – отвърна директорката. – Дори бихме могли да сложим в рамка тази Ваша статия! В крайна сметка, така да се каже, училището ни няма с какво да блесне, като изключим билярдно-кръчмарския трофей.  

   - Тогава нека да тръгваме по-бързо! – развълнувано я подкани учителят.

   - Но, г-н Многознаев… - поспря се г-жа Алкохоликова. - Може би тази работа би могла да изчака няколко часа. Нима ще се радвате така нагло, когато знаете, че още не сте ме почерпили?

   - Е, бих могъл... – отвърна г-н Многознаев. – И то с удоволствие! Но ще пийнем само по едно, че все още не съм изплатил мултимедийния проектор.

   - Едно е по-добре от нищо – отвърна директорката.

   - Да вървим тогава – подкани я г-н Многознаев, а сетне двамата влязоха с бодра стъпка в кръчмата.

                                                           *****

     ПП Истореята е написана по действителни събития.

                   ПС:  Всички прилики с лица и действителни събития са нарочни.