"Бе хубав слънчев ден. Парещите лъчи галеха прозорците на класната стая и затопляха уютното място, в което децата от четвърти клас в училище "Иван Вазов" попиваха от знанията на своята учителка. Със зачервени бузи от топлината на слънцето и с отворени любопитни очи, те слушаха своя преподавател и нетърпеливо отговаряха на поставените от нея въпроси. Да! Това бе госпожа Жерова! Преподавател в истинския смисъл на думата - прекрасна, обаятелна, успяваща да улови вниманието на иначе нетърпеливите главици.Нещо, което не се отдаваше на всеки учител. Вероятно защото не работи с желание или просто няма какво друго да работи, но все пак е завършил педагогика."

                                 Ето тези спомени топлеха съзнанието на Иван. Те запълваха ума му, дори когато бе в час по литература - един любим някога предмет. Някога, защото Иван отдавна не обичаше този предмет, или по-скоро от близо година. Новият учител бе друг. Господин Уручев понякога говореше глупости и изобщо неща извън темата. А често разговаряше и по мобилния си телефон в час.Определено бе сприхав, арогантен, обиждаше, не изслушваше, унижаваше децата. Всъщност не всички. Само тези, които не харесваше. Подреждаше децата според своите пристрастия - най-отпред отличниците/поне според него/, а на по-задните чинове онези, които не само бяха слаби в знанията си/отново според него/, но и не заслужават да покажат дали знаят, дали учат... Е Иван стоеше отзад.В края, без знания, без желание, без какъвто и да било устрем да научи нещо. На децата отзад често им бе скучно, нямаше какво да правят... В редки случаи се унасяха някъде другаде... Назад във времето при госпожа Жерова - при онази жена, която винаги бе усмихната, спокойна, забелязва и знае имената на всяко дете, дава шанс на всеки и всеки се чувства значим.

Отдавна не бе така...

                                   Този факт нямаше как да не бъде забелязан от родителите на Иван.Майка му, която въпреки натовареността, множеството и служебни задължения, а и домакинската работа успяваше да намери време за да провери какво е писал сина й през деня, какви са домашните му, да поговори с него. Това, което забелязваше бе, че той не само забравяше, но и умишлено криеше някои факти, случки и ситуации в училище от нея. Непрекъснато му говореше, съветваше, укоряваше, вдъхваше му самочувствие. Казваше му колко е важно да набляга над учебниците, защото от това зависи неговото бъдеще. Въпреки това успехът му бе доста по-слаб от преди. От онзи жизнерадостен и устремен към знания ученик останаха само грамотите от множеството състезания, на които Иван се явяваше до четвърти клас. Болеше я...Нещо се случваше с детето й, нещо го тормозеше, а той не желаеше да сподели какво е то. На последната родителска среща класният Уручев спомена, че Иван изобщо не внимава в час, говори, не си учи определенията.Това я огорчи.Питаше се къде бърка, обвиняваше се.Реши отново да говори със сина си:

- Ванко?

-Да мамо? - обади се Иван

- Искам да си поговорим сериозно, да ми кажеш какво провокира тази промяна в теб, защо не учиш?

- Ами мамо, много е труден този материал,скучен е,  а и учителите са едни...

- Ааа не приемам подобни оправдания! Мързи те много. Не мога да разбера, защо не искаш да проумееш колко е важно да учиш, да си създаваш навици, отговорности по този начин. И ти изобщо не ни уважаваш с баща ти, щом си правиш каквото искаш и не се трогваш от думите ни.

Иван мълчеше кротко свел очи надолу.

                                                                         ***

                                    Минаха години. Иван отдавна бе забравил за господин Уручев. Премина в по-горен клас и класният ръководител се смени. Бе жена. Млада, усмихната и прилежна, дори притеснителна, но пък обичаше работата си, или пък искаше да се докаже.Все пак бе млад учител. Иван се беше успокоил. Отново залягаше над предметите или поне над тези, които му харесваха и не бяха досадни. Той обичаше точните науки.Просто ги разбираше. Беше му по-лесно. Майка му и баща му спряха да го обвиняват и упрекват. Бе един прекрасен период, за който, когато се сетеше му ставаше хубаво...приятно. Но...рядко можеше да си позволи лукса да се унася назад във времето. Вече имаше много отговорности. Работата му като пилот на пътнически самолет бе не само натоварваща, но и изключително отговорна.Но пък му харесваше. Не бе мечтал за това. То просто се случи. Вярно, че като дете сглобяваше някое и друго самолетче, но до там. Мислите му изобщо не блуждаеха толкова далеч във времето, че дори да си помисли, че някога ще управлява самолет и то Боинг. Последователността и живота обаче го отведоха там...при самолетите.Това му отне времето и спокойствието. Даде му друго. Небето и волността,  способността и отговорността да управляваш съдбата - своята и на още стотици хора. Е  това ако не е адреналин и живот на огнени обороти.Тежи. Понякога... дава ти това, което много хора нямат и никога няма да имат. Привилегията да бъдеш стабилен, дори и когато не си стъпил здраво на земята. 

Отдавна бе забравил за господин Уручев и факта, че някога бе съществувал, но пък помнеше госпожа Жерова. Онази мила, спокойна жена, която я бе грижа за него и неговите съученици. Толкова много си личеше, че  е така, че този факта остави отпечатък завинаги в сърцето му. Спечели го.

А тя се гордееше с него. Така поне веднъж му бе казала майка му. Срещнала я случайно на пазара у дома.

- Не  те е забравила, помнеше името ти и нас, още преди да я поздравя - беше казала тя.

" - Здравейте! Не сме се виждали с години! Как е Ванко? Да му предадете моите поздрави. Може и да не ме помни вече. Кажете му, че са от госпожа Жерова! Няма да забравя тези любознателни очи никога."

Така бе казала тя. Как да не я помня?! Зададе си риторичен въпрос Иван и се усмихна. Тя е в сърцето ми. Както всички значими хора и събития в моя живот случили се до сега. Тя ми даде първите знания. Тя ми даде желанието да бъда себе си, крила да полетя.И аз го направих. Управлявам крилата със сърцето и ума си.С разум и отговорност, посята от моите родители, моята грижовна баба разбира се, но и моята първа учителка. Обичам я тази жена, си каза наум Иван и за пореден път се усмихна, след което се качи в самолета.