Учителят Сън-нь седеше в удобна поза и съзерцаваше глъбината си; а очите му се спускаха към горещия хоризонт на пладнето. Тънката бреза иззад лявото му рамо се беше привела над него, но така и не го докосваше. Глъч и тропот прогласиха околността и група ученици изкачиха хребета, като наобиколиха в тесен кръг учителя Сън-нь.
- Наставниче – рекоха те, – питахме се и размисляхме, кое е туй, дето в жената най-струва и най се цени?
Учителят Сън-нь нито рече нещо, нито показа, че нещо е чул. Тънката бреза, и тя остана безмълвна и непотрепна: на човека ли напомняше, той ли на нея се бе оприличил.
- Наставниче – отново подеха учениците, – отговори събрахме, един от друг по различни, ала признаваме еднакво неточни. Някои рекоха – усмивката, тя е жената, други се вглеждаха в очите, тях предпочетоха, трети на женската грижа се спряха и нея възвеличиха, а четвърти единствено в любовта жената пожелаха да разпознаят. Така съгласие помежду си за нищо не постигнахме, освен да качим хребета, тебе да питаме, твоят отговор да чуем. Кажи ни, кое е най-високото в жената, кое е най-дълбокото в жената, кое най-струва и най се цени у нея?
Учителят Сън-нь рече ли нещо, не рече ли, не се разбра, ала всички ученици чуха:
- Присъствието.
Напуснаха хребета учениците, спуснаха се в долината. По-малко се споглеждаха, повече мълчаха.
Дойде вечерта. И отново глъч, и отново тропот. На хребета пак се сбраха учениците и наобиколиха учителя Сън-нь, но така, че с телата си да не го разделят от тънката бреза.
- Наставниче – рекоха те, – размисляхме, първо всеки в себе си, а сетне заедно, най-точен ли е твоят отговор. Съгласихме се, точен е, но прости ни, решихме, че и по-точен има.
Учителят Сън-нь стоеше с гръб към залеза, ала го държеше в ума си. Устните му дума не пропуснаха.
- Наставниче – добавиха учениците, – цял следобед и цяла вечер търсихме отговора, и с общи сили най-сетне открихме. Най-високото и най-дълбокото, онуй, което най-струва и най се цени в жената, е повече от присъствието й, то е страданието й.
Клонка от тънката бреза се откърши и тупна в нозете на учителя Сън-нь. Учениците се извърнаха към нея, помаяха се, скочиха на крака и се спуснаха в долината.
Отмина нощта, дойде утринта. Глъч догонваше тропота, тропотът изпреварваше глъчта, учениците се струпаха пред учителя Сън-нь и скриха изгрева, който надигаше снагата си отпреде му.
- Наставниче – рекоха учениците, – не спахме, не ядохме, полутахме се, пострадахме, но и последният отговор стори ни се неудачен. И пак сме при тебе, и пак питаме, все за жената, за висотата и дълбочината й, за най-цененото у нея?
Учителят Сън-нь гледаше учениците си, виждаше светлите им очи, но не отговаряше.
- Наставниче – повториха учениците, – мина ден, отминаха отговори, а ние някак догаждаме, че вече сме близо, разбираме, че ще научим. Има нещо повече от присъствието, нещо отвъд страданието. Да, все още не сме стигнали жената – високото и дълбокото у нея, онуй, което най се цени? Нужна ни е още малко от твоята помощ. Кажи ни, помощ бъди ни?
Учителят Сън-нь затвори очи, тънка бръчка се плъзна по челото му. Брезата забрави, изгрева пропусна. И рече:
 - Отказът на жената е Жената!