Тъмна стая. Пожълтели тапети. Стар продънен диван. Малка масичка в ъгъла спяща. Догаряща свещ. Самотно дете...
Две сълзи изтъркалят се бързо по нежното изстрадало лице. И две ръчички химикала пак взимат и дописват последните редове... Писмото е вече готово - грозно, горчиво, пълно със скръб... Надраскано нечетливо върху смачкана салфетка се мръщи то на целия свят.
Сенките си играят по стената. Гонят се, блъскат се, целуват се и накрая се гмурват в море от светлина... Единствено те са щастливи в мрачната стая сега. Навън блесва светкавица, след малко се чува гръм... Едрите сълзи на небето се удрят тежко в мръсния перваз на отворения прозорец...
Една восъчна капчица се отделя от разполовената свещ и най-безжалостно пада върху дървеното тяло на масата. Горещият восък й причинява неописуема болка. Писъкът й секва играта на сенките. Те любопитно поглеждат страдащата маса и когато стоновете й заглъхват се впускат отново в луда веселба.
Нов гръм! Едно детско сърчице подскача. Притварят се уморено две уплашени очи. Треперещите ръчички затварят прозореца и премръзнали се пъхват в закърпените джобове. Детската душа се свива изтощена върху протърканото канапе. Там скрива болката... там изсъхват сълзите й...
След малко секва плачът на момичето и то заспива с подпухнали очи... В стаята е тихо. Само една муха наоколо бръмчи. Каца на масата, за да отдъхне и съзира смачканото писмо. Тихичко се приближава и хвърля любопитно око. Светлината е слаба, но тя ясно вижда детските чувства, разстлани несръчно върху мръсната салфетка.Те по-скоро приличат на молби. Малкото момиче се моли на Господ да му върне загубените родители... да го избави от мизерията и самотата... да му върне детството...
Мухата тъжно отлита. През насълзените си очи не вижда прозореца... блъсва се в зацапаното стъкло и пада безжизнена на студения под.
Навън вятърът запява и разказва история една. За момиче малко, загубило отрано майка и баща. Момичето само живее. Денем проси. Нощем в старата колиба спи. И всяка вечер до Бога писмо пише... Моли го родителите да му върне, с малко щастие да го дари...
Вятърът изпява песента си и утихва във нощта. Дъждът спира, а луната изгрява отново в небесната синева. Канапето понякога поскръцва. Детето издава тъжен стон. Свещта самотно догаря и изгасва постепенно краткият й живот...
С угасването на свещта утихва и един самотен детски дъх... Сърчицето малко заспива вечен сън... На канапето сега лежи едно мъртво нежно тяло... Празна обвивка на изгубена душа...
Тъмна стая. Пожълтели тъжни тапети. Протъркан диван. Малка маса с петна от восък. Смачкана муха... Изгоряла свещ. И мрак навсякъде... Мрак, обвиващ всичко без жал... И детски труп със замръзнало дихание... лежащ върху стария диван ...