УЖАС

       Дели ни една кокоша мрежа.

       Сложих я преди години заради кокошките. Не толкова, че ще изкълват нещо, а защото цапаха поляната с курешки. От към мен е пусто и диво. Пущинак! Колкото и да се опитвах, не можех да надвия на буренаците, а пък и така ми харесваше. Нейният двор е истинска градина, стръкче бурен не можеш да видиш. Голям. По-цял ден човъркаше из него и не проумявах, как го поддържаше в такъв вид. Тя е към осемдесетте. От много, много години е останала сама. Животът е бил безмилостен към нея, беше и отнел всички и то рано, рано. Нямаше на кого да разчита, та всичко зависеше от ръцете и. Обичаше да работи, а и идваше и отръки. Имаше тънко чувство за хумор. С напълно сериозна физиономия, уж между другото ме пита, защо не гледам зайци. Започвам да и обяснявам, че нищо не разбирам от това, че не знам с какво да ги храня, от къде да пият вода, а тя продължава:

      -Ами ти няма да вземеш питомни, пусни направо диви, само ще дигнеш оградата да не прескачат при мен, ама то и от това няма нужда, те няма да излязат от твоя двор.

        Загрях намека и не можех да не се засмея.

        Годините се изтъркаляха.

        Съседите оредяха.

       Дворовете запустяваха, един след друг. И в това село, където понятия, като кражба и насилие, бяха непознати, допълзяха слухове, от тук от там, кой кого убил, кой кого обрал, кого изнасилили. Пълзяха бавно, но упорито. Врътнеш копчето на радиото, същото, пуснеш телевизора, пак то и вече все по-често и все по-грозно.

        Това стана ежедневие.

През летните дни стояхме по цели дни в селото. Децата лудееха, щурееха, а аз имитирах нещо, като работа. Бабата, потънала и тя из царството си, само от време навреме, се изправяше на оградата, разменяхме по някоя дума и изчезваше.  Никога от нищо не се оплакваше.

      С влошаването на времето, ходехме все по-рядко и най-често сам, с кучето. През деня поработвах по нещо, а вечер, или оставах да преспя или си заминавах. Колкото и да съм заплес, не можех да не забележа, че колкото по-рядко ходех, толкова тя по дълго се задържаше на разговор. За какво ли не ме заговаряше. Дори и да не разговаряхме, тя като че ли стоеше по-често близо до оградата. Като наближи да се свечерява, уж между другото запитва, тук ли ще остана или ще си ходя Започнах да забелязвам, че от това, какво отговарям, тя се променя. Ако ще си тръгвам, помръкваше и потъваше в градината, ако ще остана, пак изчезваше, но за малко и се връщаше, загърнала в престилката си някакви плодове и ми ги подаваше през оградата.

        Не бях ходил повече от две седмици. Първото, което чух, беше че и в това село е влязла проказата. Някакви типове, влезли по сред нощ в къщата на възрастна жена и се гаврили с нея. На другият ден я намерили мъртва. Селото беше настръхнало. Жените, събрали се по две-три, си шепнеха все за това, а мъжете пред кръчмата отпиваха и мълчаха. Упорито мълчаха.

Дните минаваха, нещата се позабравиха, но остана психозата. Остана ужаса. Нямаше сигурност, че някой ден, някой хаймана, пак няма да нахълта в някоя къща. И аз се подадох на психозата, през деня, иди-дойди, но нощем е истинска пустош. Започнах да избягвам да преспивам там.

        Бабата все по-често заставаше на оградата. Беше се променила. И годините си казваха думата, но и друго имаше. Под очите и се бяха очертали големи тъмни кръгове. Имаше и още една промяна. Преди носеше само черни дрехи и под тях се подаваше някоя мътно сива блузка. Сега ходеше само с бяла риза. Тя блестеше от чистота. Така си и работеше из двора.

       -Сменила си премяната - викам ú един ден.

       -Ми то човек не знай какво ще му се случи, та да си е готов.

      Една привечер, прибирах партакешите си и се готвех да тръгвам. Усетих присъствието й. Обърнах се. Стоеше на оградата, свила престилката, пълна с нещо и безмълвно се беше втренчила в мен.

       -Не си вкарал колата в двора, значи ще си ходиш?

       Мълчаливо отгърна престилката и започна да ми подава плодовете.

       -Мислех, че ще останеш тая вечер. Не си идвал отдавна. Когато си тук, съм по-спокойна и позаспивам. Като те няма, по цяла нощ сън ме не хваща. Залоствам вратата с едно дърво, ама то, нали всичко е паянтово. Листо да падне - чувам, мишка да изскърца - пак чувам. И все за едно си мисля, за оная жена. То, ако ме убие, нищо. На години съм, но ако ме орезили, как ще отида при моите хора? Там горе…

        На оградата стои една черна сянка, с тъмни кръгове под очите… с бяла риза!

        Готова за оня свят!

        Подава ми ябълка и промълвява.

        -Да беше останал!